OT ПЕЩЕРИТЕ И ДЕБРИТЕ НА ИНДУСТАН

Елена П. Блаватска

***

 
Е. Блаватаска. 1876. Ню Йорк

***
Издателство “Славена”, Варна, 2001.
Ул. “Радко Димитриев” 59 А
Преводачи: Юлиана Емилова, Олга Крачева
Художник на корицата: Снежина Желева
Компютърен дизайн: Петър Желев
Коректор: Дора Томова
ISBN 954-579-165-9

***
Компютърна обработка: Симеон Николов
Електронна библиотека "Арияварта"
Публикувано на 13.06.2005 г.
Copyfree (.'.) 2005 TheoSoph
Всички права свободни!

ЕЛЕНА БЛАВАТСКА – ПРАТЕНИК НА ШАМБАЛА

В първата четвърт на 19 век в Тибет /тогава все още незаразен от европейски пороци, пиянство, подкупи, магьосничество/ в ламаисткия манастир Галаринг Шо, близо до Шегадзе, намиращ се на границата между Тибет и Китай, Учителите обсъждат въпроса за…целесъобразността от още един опит да се изпрати Вестоносец до хората на Запад – до тези, които така упорито не желаят да приемат духовните Посланици. Да се измени мисленето на представителите на последните, отиващи си клонове на петата подраса практически вече не било възможно.
Нито един от по-рано предприет опит да се развие сърцето у повечето европейци /към тях се отнасят и жителите на двете Америки/ и способността да се възприема Древното Съкровено Учение не бил успешен.
Горделивостта, егоизмът, скептицизмът, упорството, силният стремеж към собственост, низши потребности, груби наслаждения не позволявали на голяма част от съзнанията да възприемат света в светлината на надличностните стремежи, в единството на видимата и невидима природа, в единството на всичко съществуващо.
Практически вече били изпробвани всички начини да се излекува тежката духовна болест, наречена “отрицание”, която заразила голяма част от хората по света.
Самото съществуване на Земното Ядро на Космическите Разуми, съществуването на великите Учители на човечеството в Хималаите предизвиквало само пренебрежителни насмешки у хората на Запад. Шамбала е била считана само за един мит на азиатските народи.
Почти единодушно Учителите от Шамбала стигнали до решението, че няма смисъл да се изпраща Вестоносец.
Само два гласа били против. Единият принадлежал на Учителя Мория – сегашният Владика на Шамбала, вторият – на Учителя Кут Хуми. Те взели върху себе си цялата отговорност за Вестоносеца, който малко по-късно, изявявайки свободната си воля ще изпълни поръчението на Своите Духовни Събратя, доброволно избирайки пътя на Голготата…
… И в 1831 година в руския град Екатеринославл през нощта на 30 срещу 31 юли /12 август/ се ражда слабичко момиченце. Още в детството му ще се проявят феномените на тънкото тяло, чрез което много по-късно, по поръчение на Учителите ще бъде доказано съществуването на окултните /скритите/ сили в човешкия организъм.
На 17 години тя ще напусне родината си, ще обиколи три пъти земното кълбо, ще научи повече от десет езика, ще остави след себе си повече от 20 тома научно-философско-религиозно-литературни труда и безценни писма.
В Америка, Европа, Индия тя без отдих ще изучава тайни, които е настъпило време да бъдат разкрити.
Тя ще е първата, която на всеослушание ще заяви, че е изпратена от Хималайските Учители и постоянно контактува с Тях.
И тази тайна ще стовари върху Вестоносеца цяла кампания на клевети, ще предизвика невероятна ярост и ненавист у скептиците, завиждащите, невежите църковници.
Цял живот при пълната хорска глухота тя ще се опитва да крещи право в сърцата им за тайните на техния собствен организъм, за Великите Космически закони на Карма и Превъплъщение, за тайната на еволюцията на нашата планета и нейното човечество.
Тя ще стане основателка на световното Теософско Общество, което ще пусне корени по целия свят.
За няколко месеца тя ще напише 1400 страници от “Разбулената Изида” – своеобразен ключ към съкровените тайни на природата.
Тя за първи път ще публикува откъси на най-древната и съкровена книга на Учителите – Книгата на Златните правила и ще даде на света “Ключ към теософията”
Главната част в нейното научно-литературно наследство ще бъде синтезът на наука, философия и религия, съставящ 2000 страници, под название “Тайната Доктрина”.
Този уникален труд, на основата на коментарите на Великия Учител към някои страници от неизвестната на човечеството Книга Дзиан, за първи път открехва някои тайни от космическата и човешка еволюция, доказва единството на всички учения и религии, техния общ свещен първоизточник на знание – Тайнствената Твърдина на Учителите – Шамбала. Този фундаментален труд ни убеждава, че Истината може да засияе пред нас като искрящ многостранен кристал, в който всяка негова прецизно шлифована страна представлява учение или религия, намерили място в човешката история.
“Тайната Доктрина” предусети откритията в областта на тънките енергии. Новите постижения в атомната и субатомна физика вече довеждат съвременните учени близо до разбирането на "Доктрината". Те намират в нея десетки предсказания, които въпреки цялата своя вчерашна фантастика, днес са научно доказани.
Светът познава Вестоносеца на Шамбала под името Елена Петровна Блаватска.
От немногобройните и по заключението на Великите Учители, не особено удачни биографични очерци за Елена Блаватска, човек може да придобие само откъслечна представа за нейните висши психични способности, описани от гледна точка на зрителите. Тези способности не са били проявление на едно свръхсвойство на човешката природа, а са представлявали комплекс от всички качества на Архата.
Елена Блаватска владяла ясновиждане от всякакъв вид. По пясъка, вдигнат от вятъра в степта, тя можела да види морето от далечни епохи с животински и растителен свят. Вземайки отчупено парче от древен предмет, тя зримо възстановявала неговия външен вид. С помощта на невидими духове е разкривала престъпления. Четяла не просто затворени писма, но даже тези, които все още пътували, и затова нерядко пишела отговори на още неполучена кореспонденция. Елена Блаватска мигновено виждала по аурата на минаващ човек действия, извършени в миналите въплъщения и виждала неговата сегашна същност. Великата Бяла Йогиня развила такава мощ на висшето психично ясновиждане, че това й помагало да чете космическата хроника в светлината на Акаша.
Тя е можела да създава необичайно ясни и реални илюзии – звукови, осезателни, светлинно-зрителни: с едно махване на ръка предизвиквала прекрасна музика, създавала цял рояк разноцветни пеперуди или рози, още влажни от роса, които падали от тавана.
Но никога и при никакви обстоятелства Елена Блаватска не използвала своите психични способности с цел лично облагодетелстване. Дори когато е била в тежка оскъдица, тя е работила за изкарване на прехраната си: правела изкуствени цветя, шила е вратовръзки, пишела статии в печата. Дори последното си петаче тя е деляла с бедните и нещастните.
Забележителни прояви на скритите психични сили на Елена Блаватска не са убедили никого. Тъкмо обратно. По думите на Махатма Кут Хуми,
“…тя е самотен Посланик, изпратен в света, за да подготви пътя за всички останали. Почти след век безплодни търсения, на нашите ръководители се наложи да използват единствената възможност за изпращане на европейското тяло в европейска земя с цел да послужи за свързващо звено между онази страна и нашата собствена”.
Съветите и предупрежденията, дадени от Елена Блаватска през 19 век, звучат със същата настойчивост, тревога, сила и в началото на 21-в:
“Искам по най-убедителен начин да отклоня всеки ученик от каквото и да било прилагане на хатха-йогически упражнения, защото той напълно ще разруши себе си, или ще се отдалечи много назад, и да възстанови своето предишно положение в това въплъщение ще му бъде почти невъзможно.
Пазете се ви казвам.”
“Помнете, нищо не изчезва безследно в природата; затова никога не произнасяйте, даже не мислете за това, което не бихте пожелали впоследствие да намерите отпечатано на скрижалите на вечността”.
“Ако човечеството би се върнало към своите усещания и вместо това да гледа в облаците, където няма нищо освен мъгла, би погледнало под краката си – колко по-щастливо би било то! Сто пъти по-добре ще е за него, ако нямаше никаква друга религия, освен чиста неегоистична филантропия – колективна и индивидуална любов към човечеството. “Възлюби своя брат и своя ближен, както самия себе си” и “не прави на другите това, което не би желал те да правят на тебе” тези думи са били казани не само през 1 век на християнската ера, а и 640 години преди Христос от Конфуций, както сега е доказано, и именно на това златно правило се основава щастието на човечеството”.

***

Сред много образното наследство на Елена Блаватска – философско, научно, публицистично, художествено – има две по-особени произведения. Обикновено ги наричат пътни очерци,а “Британската Енциклопедия” ги именува “добропорядъчни съчинения на Е.П.Б.” - изглежда, за разлика от другите, които хвърлят ръкавица на догматизма на религията и науката. Това са написаните на руски творби – “От пещерите и дебрите на Индустан” и “Индийските магьосници от Сините Планини”.
В достъпен за нас вид – под формата на изключително интересен, интригуващ и увличащ разказ-повест, Великата Бяла Йогиня ни представя най-съкровените тайни на Битието, живота и смъртта, същността на Боговете и отвъд тях. Самата тя, Велико Огнено Сърце, поставена в безпределно мощните и неизразимо дълбоки лъчи на Учителя, Гулаб-Лал-Синг, запламтява с десетократна сила.
По време на изследователска обиколка през Индия ни се разкрива смисълът и същността на човешкият живот и начините, по които той може да се реализира. Читателят бива подробно запознат с философията на Индия – древна, настояща, вечна. Силно се набляга на есенцията, извлека от древната мъдрост – Адвайта Веданта – учението, което въпреки наводнения със “езотерични” книги български пазар е твърде слабо познато. Прекрасно се дефинира и обяснява учението “йога” – екстракта на всички духовни школи, религии, пътища и пътечки!
Подчертава се принципна разлика между истинската йога - Раджа Йога и недоносената имитация на великото Учение, хатха-йога.
Великата Посветена, проводникът на Всемирното Бяло Братство – Е.П.Блаватска, със своето произведение-шедьовър хвърля светлина върху историята на народите от последните няколко хилядолетия – минало, относно което при повечето историци цари пълно объркване и неведение.
Е.П.Б. говори за тясната историческа връзка между славянско-арийските народи и древна Индия и ни информира за съществуването на сходните или напълно еднакви думи от техните езици и тези от санскрит.
Изпъстрена с тънкият брилянтен хумор на удивителната авторка, цялата книга увлекателно ни дава представа за самобитният характер на индиеца, оформен през огромния период от време на съществуване на тази най-древна страна, източник на световната мъдрост.
Читателят се информира за разнообразният състав на индийския народ, състоящ се от множество племена с различен генетичен произход, външен вид, но с единно преклонение пред Природата, както и за основните индийски религии.
Индия – е най-древната страна, любимка на боговете и мъдреците. Индийците - народ, възпитаван през безбройните години на съществуването си на веротърпимост, широкобхватно съзнание, правилна житейска нагласа и насоченост на духа, народ на духовни герои и сподвижници на светлината.
Още от времето на атлантската цивилизация та до сега, когато другите държави и нации се появяват и изчезват, подобно на пеперуди-еднодневки, Индия – духовния център на планетата, стои неизменно на поста си и разнася духовна благодат по всички кътчета на Земята.
Публикуваната повест е написана в жанра записки на изседователя---пътешественик, разгръщайки широка панорама на древната и загадъчна страна. Групата пътешественици, съгласно дневника на Г. Олкот се състояла от трима човека, а именно Е. П. Блаватска, самият полковник и Мулджи Текерси.
Освен преброените, “по пещерите и дебрите на Индустан” пътешестват още двама англичани, три “познати индуса” и по-късно присъединилите се към тях още двама, в това число загадъчният и могъщ Такур Гулаб-Лал-Синг. За него се носят слухове, че е радж-йог, посветен в тайните съкровени знания на древна Индия. Тайнствената фигура на този необикновен човек изпъква като проводник на европейските търсачи на истината в същинска Индия, в нейното непознато, грандиозно минало и съкровената й мъдрост.
Кой е този потаен Гулаб-Лал-Синг? Литературен герой или… Учител на Е.П.Б., Гуру, Махатма? Може би Такур и Махатма М. са едно и също лице? Много факти ни позволяват да предполагаме това…
Ето какво пише Елена Блаватска за книгата:
“Аз писах разкази, основани на факти, които протичаха в реални места с живи хора, просто превърнах преживяванията си в думи… Описвах фактите такива, каквито са, посочвах действащите участниците в събитията, но в това литературно произведение съединих случки, станали в различни години и описах някои феномени, показани от Учителя по различно време.”
Кой ни повествува за “пещерите и дебрите”? Блаватска ли? Да, но не е авторката на “Разбулената Изида” и “Тайната Доктрина”, не основателката на теософското Общество, не онази, която за мнозина ще стане Учител, а младия търсач на духовните истини, който сам се учи от своя Гуру.

Материала за уводна статия е взет от книгата на
Лариса Петровна Дмитриева
“ТАЙНАТА ДОКТРИНА на Елена Петровна Блаватска в някои понятия и символи”, 3 том.

***

Издателството запазва основните особености на оригинала – стилът, пунктуацията, дължината на изречението, курсивът на непознатите думи, а също така изписването на санскритските термини, които се различават от днешното им произнасяне. За улесняването на читателите, освен авторските бележки, редакцията пояснява непонятните изречения и думи със знака “бел. ред.”

I.
Късно вечерта, на 16-ти февруари 1879 година, след тежко тридесет и две дневно пътуване от Ливърпул, от пасажерската палуба се раздадоха радостни възклицания: “Фар, Бомбайският фар!”... И ето че всички, които не бяха заети с нещо, захвърлиха карти, книги, музика и се втурнаха горе. Луната още не беше изгряла и, ако не се смята звездното тропическо небе, на горната палуба беше съвършено тъмно. Звездите тъй ярко блестяха, че между тях отведнъж би било трудно да се различи земно огънче: като грамадни изпъкнали очи мигаха те срещу нас от черното небе, на чийто свод тихо сияеше Южният Кръст... Но ето най-после, още по-ниско, на далечния хоризонт, заблестя и фарът, потъващ във вълните като огнена точка от разтопен фосфор. Измъчените пътешественици горещо приветстваха отдавна желаното явление. Всички се развеселиха...
Но много малко се любувахме на фара; прозвуча звънецът и в главната каюта изгасиха огньовете. Беше вече десет часа вечерта, когато в приятни мечти за бъдещия ден, всички се разотидохме по каютите. Но затова пък тази нощ никой не легна да спи. Всички трескаво стягаха багажа си, като се подготвяха на идващата сутрин колкото може по-рано да се сбогуват с нашето пробито и пропускащо вода корито, титуловано “Океански стимер” на Ливърпулското дружество, и с неговия вечно пиян и груб капитан, който между впрочем едва не ни потопи, а в неделните дни не само забраняваше на пасажерите да играят на карти или шашки, но даже да свирят и слушат музика.
Към четири часа сутринта всички пътници, дори и дамите, бяха вече на палубата. Такова ранно появяване на прекрасния пол съвсем не бе влизало в сметките на група англо-индийски офицери и доста ги е сконфузило. Една компания снажни войни, с помощта на матросите, весело се поливаха с вода от палубната помпа, докато техните другари, чакащи реда си, се разхождаха наоколо в национални индийски дрехи, т.е. без никакви дрехи. Но скромните лейди също се връщаха, а не отиваха тепърва в Индия. Изглежда те успели да свикнат с подобна пластическа обстановка, тъй като останаха съвършено хладнокръвни, още повече, че цялата разлика сега се състоеше единствено в колорита. При това едва бе почнало да се разсъмва...
Но какво беше това разсъмване!.. Параходът вече не се люлееше... Под изкусното управление на току-що пристигналия лоцман-туземец в костюм на Херкулес, чийто бронзов силует се открояваше рязко на бледото небе, нашият стимер, тежко пъшкайки с развалената си машина, тихо се плъзгаше по спокойните прозрачни води на Индийския океан право в посоката към пристанището. Наближавахме залива и до Бомбай оставаха само няколко мили, затова на този, който като нас четири седмици преди това е треперил от пронизващия студ и снежната буря, застигнала ни при влизане в много възпявания от поетите, но още повече проклинан от моряците, Бискайски залив, обкръжаващата обстановка щеше да му се струва просто като вълшебен сън!.. След тропическите нощи на Червено море и невероятно знойните дни, които измъчваха всички ни от самия Аден, на нас, северняците, вееше с нещо непривично, тежко-обаятелно в тази чудно-мека предутринна свежест на въздуха.. Нито едно облаче не се виждаше по гъсто осеяното с гаснещи звезди небе... Догоряващата светлина на луната, подобно на сребърна пелена, покриваща небесата, почна малко по малко да изчезва; и колкото по-ясно пред нас, право на изток, над далечния остров, постепенно се запалваше първото зарево на зората, толкова все повече и повече последното лунно сияние се съсредоточаваше на запад, напръсквайки със златни искри прорязваната от килватера и оставаща се далеко зад нас тъмна водна ивица: като че ли с нас, хората от Америка, се прощаваше сиянието на Запада и Светлината на Изтока приветстваше пришълците от далечните страни. Небето ставаше все по-синьо, поглъщайки бързо една след друга последните едва блещукащи звезди; усещаше се нещо трогателно в кроткото достойнство, с което царицата на нощта предаваше своите върховни права на могъщия узурпатор. Най-сетне тя почна тихо да потъва във вълните и се изгуби... И изведнъж, без най-малък преход от тъмнина към светлина, огнено-червеното кълбо изскочи от водата от противоположната страна, иззад носа, опря се за няколко мига със златната си брадичка в долната редица на скалите на острова и, като че ли оглеждайки ни, поспря за минута... След това, с един могъщ замах, дневното светило се оказа високо над морето, заплува победоносно нагоре по своята пътека, мигновено разсейвайки мрака и обхващайки на един път в пламенните си обятия и посинелите води на залива, и крайбрежните вили, и островите с техните скали, и горите от кокосовите палми... Не забравиха златните лъчи да помилват и тълпата свои благочестиви поклонници парси-гебри,* които простираха ръце от брега на морето към могъщото “Око на Ормузд”

*/парсите са последователи на Зороастър, огнепоклонници, за които най-величественият символ на бога е Слънцето – бел. ред./

Картината беше толкова великолепна, че за минута всичко на кораба замлъкна; даже червендалестият стар матрос, суетящ се около нас с въжетата, поспрял работата си, одобрително кимна с глава на слънцето.
Промъквайки се тихо и внимателно през колкото прелестния, толкова и коварен залив, ние имахме още доста време да се любуваме на неговите околности. Надясно от нас се виждаха група острови, на чело на които се издига главообразният Гхарипури или ”Елефанта” със своя храм от дълбока древност. “Гхарипури” в превод означава “град на пещерите” - според мнението на ориенталистите, “град на пречистването” - ако се вярва на туземните санскритолози. Този, издълбан от неизвестна ръка в самото сърце на скалата храм от камък, приличен на порфир, отдавна вече служи за ябълка на раздора между археолозите, от които нито един до сега не е можал да определи, дори приблизително, неговата древност. Високо се издига скалистото чело на Елефанта; обрасло гъсто с вековни кактуси, а под челото, до самото подножие на скалата, са издълбани два параклиса и главният храм... Също като приказния Змей Горянин, той широко разтваря своята черна, зееща уста, като че ли готов да погълне дръзкия пришелец, дошъл да узнае съкровената тайна на титана; и показва той на пришелеца двата оцелели, но потъмнели от времето, дълги зъби - две грамадни колони, поддържащи при входа горната челюст на чудовището...
Колко поколения индуси, колко раси са се простирали в праха пред Тримурти, тройното твое божество, о, Елефанта!.. Колко векове са потрябвали на слабото човечество да изкопае в порфирната ти утроба целия този град от пещерни храмове и мраморни пагоди и да извае твоите гигантски идоли? Кой може да го знае сега!? Много години изминаха, откакто се видяхме с теб за последен път, древен и тайнствен храм! А все същите безпокойни мисли, същите натрапчиви въпроси, както и тогава, ме вълнуват днес, и пак остават без отговор... След няколко дни ние ще се срещнем с теб отново; пак ще видя твоето сурово изображение, твоя гранитен троен лик, висок 19 фута, чувствайки също толкова малка надежда да проникна някога в тайната на твоето битие!.. Тази тайна попада в сигурни ръце още три века преди нашето столетие. Не напразно старият португалски летописец, дон Диего де Кута, се хвали /8 декада, книга ІІІ, глава ХІ / с това, че “ голям квадратен камък, взидан над арката на пагодата, с четлив и едър надпис, е бил отчупен и изпратен на краля дон-Жуан ІІІ, а после т а й н с т в е н о е и з ч е з н а л ”... след което добавя: “Близо до тази голяма пагода се намира друга...и даже трета...най-изумителната постройка на острова, както по красота, така и по своите неимоверно големи размери и богатство на материала. Всички тези пагоди и пещери са построени от царете Канадски, най-главен сред които се казвал Боназур. Нашите /португалски/ войници се нахвърлили на тези сатанински строения с такава ярост, че за няколко години от тях камък връз камък не остана “.
А главното е, че не са останали надписи, които биха могли да дадат ключ към много неща. Вследствие на фанатизъма на португалските вандали, хронологията на пещерните храмове на Индия остава завинаги загадка за археологическия свят, като се започне от брамините, които уверяват туристите, че уж Елефантския храм е на 374 000 години и се свърши с Фергюсон, доказващ, че този храм е бил издълбан едва ли не в ХІІ век преди Р. Хр.

*/Rock - cut Temples of India/.

Където и да погледнеш в историята - навсякъде само едни хипотези и мрак. И все пак за Гхарипури се споменава още в епическата поема Махабхарата, написана, според мнението на Колбрук и Уилсон, много преди царуването на Кир. В друга древна легенда се говори, че храмът на Тримурти в Елефанта е построен още от синовете на Панду, изгонени след свършването на войната, възпята в Махабхарата, между династиите на Слънцето и Луната – в която възтържествува расата на Слънцето: раджпутите /потомци на последното/ досега още възпяват своята победа над врага. Но и в техните народните песни няма нищо сигурно. Минаха и ще изминат още столетия, а вековната тайна така и ще умре в скалистата гръд на пещерата...
От лявата страна, точно срещу Елефанта, през залива и като че ли в контраст с цялата тази древност и величие, се простира Малабарският хълм - жилище на съвременните европейци и богати туземци. Техните ярко изрисувани бенглоу потъват в зеленината на индийската смокиня, баниянови и други дървета; а правите и високи стъбла на кокосовите палми, с ресните на кичестите си върхове, покриват цялото било на хълмистия нос.
Ето на самия югозападен край на скалата, обкръжена от три страни с океан, се възвишава прозрачното, напомнящо дантела строение на правителствена сграда. Това е най-удобното и прохладно място в Бомбай, обвявано от морските ветрове от три страни -резиденцията на сър Ричард Темпъл, губернатор и повелител на Бомбайското президентство*.

*/Уви! Няколко месеца по-късно този страшен повелител на Махратите, на чиято съвест лежи смъртта на един и половина милиона души, измрели по неговата вина по време на последния глад заради те глупостта му - пламнал от желанието да стане член на парламента. Захвърляйки губернаторството, той побързал да отиде в Англия за изборите, където си получил заслуженото възмездие. Още в самото начало избирателите го замерили с развалени яйца и го обърнали в позорно бягство./

Развяващият се на висока мачта флаг известява както на правоверните, така и на неверниците, че негово високопревъзходителство се намира през това време “у дома”. Мястото е толкова прелестно, колкото и подходящо за дълбокоуважаемия баронет, който страда между впрочем от разгорещено въображение. Само прохладата на последното го спасява от заплашващия го постоянно удар, вследствие от мъчителната мономания, централна точка на която са “руските шпиони” и коварната “руска интрига”...
Остров Бомбай, наречен от туземците “Мамбе” е получил своето название от богинята “Мамба” - на маратски език Mahima или “амба”, “мама” и “амма”, в зависимост от диалекта, е дума, буквално означаваща “Великата Майка”. Само преди сто години, там, където сега е градската еспланада, е имало храм, посветен на “Мамба Деви”. С невероятни трудности и разноски той е бил пренесен по-близо до брега, до крепостта, и поставен срещу храма “Болешвар”, Владиката на Невинните, - едно от имената на бог Сива или по-точно “Шива”. Бомбай заема значителна част от група острови. Най-забележителните от тях със своите старини са: Салсета, “завързан” към Бомбай с бент, Елефанта, наречена така от португалците заради огромната, издялана по подобие на слон, скала, с дължина 35 фута, и на трето място, остров Тромбай, усамотена скала, която се възвишава на 900 фута над морето. Бомбай, който на картите прилича на голям морски рак, е разположен пред всички други острови. Протегнал далеч в морето своите клещи, той прилича на несменяем часови, който пази по-незащитените си братя. Между него и материка тесния на входа ръкав на реката постепенно се разширява; по-нататък, се стеснява отново и се впива далеч между вдлъбнатите страни на двата бряга, образувайки по този начин най-безподобно пристанище в света. Не напразно изгонените от англичаните португалци са го нарекли “ Buon Bahia ”, т.е. хубав залив.
В ентусиазма на туристически възторг някои пътешественици сравняват Бомбайското пристанище с Неаполитанското. Но двете толкова приличат едно на друго, колкото италианския лазарони на индийския кули; цялото сходство между последните е в цвета на кожата, а между пристанищата - във водата. В Бомбай, както и в неговото пристанище, всичко е оригинално и самобитно, нищо не напомня дори Южна Европа. Погледнете каботажните съдове из залива и рибарските лодки: и двата типа приличат на птици, и на двата за модел е послужила морската птица сат, която наподобява на рибаря. Такава лодка, особено по време на движение, е олицетворение на грацията, като че ли се движи заднишком, а странната форма на късото триъгълно /латинско/ платно, завързано на висок прът с остър връх, изглежда като две птичи крила. С широко разперени от двете страни крила, такава туземна гемия, при попътен вятър и с нос, наведен почти до нивото на водата, хвърчи с изумителна бързина.
В тази сутрин околностите на залива пренесоха нашето въображение в една от вълшебните страни на Арабските приказки. Далече покрай източната страна на града се простираше планинската верига Гхат, с редуващи се, почти толкова високи хълмове. От подножието си до скалистите, фантастично стърчащи върховете, тези хълмове са обрасли с гъсти гори и непроходими джунгли, където живеят хищни зверове, а народното въображение е надарило с особена легенда всяка скала. Целият склон е покрит с пагоди, минарета и храмове на всевъзможни секти. На всяка крачка – нечия светиня.Тук стърчи древната крепост, горещо обливана от утринното слънце, някога страшна и непристъпна, а сега полуразрушена и обрасла с непроходими кактуси.. Там – намираща се дълбоко в сърцевината на планината “вихара”, килия на будистки бикшу; там скала, осеяна със символите на бог Шива; по-нататък капище на джайните; потънал в тиня свещен rs танк - езеро, напълнено с благословена от брамина и затова пречистваща от всеки грях вода - задължителна принадлежност на всяка пагода. Цялата околност, цялата страна, са покрити със символи на богове и богини; всяко едно от 33 милионна божества на индийския Пантеон има някъде своя представител или нещо, посветено на себе си: парче камък, цвете, дърво, птица. Ето, от западната страна на Малабарския хълм наднича “Валукешвара”, храм на Властелина от пясък.Тълпи индуси от двата пола, блестейки на слънце със златни пръстени по краката и ръцете, с гривни от китките до лактите и от глезените до коленете, с току що нарисувани с червена, жълта и бяла боя свещени сектантски знаци по челата, с ярки тюрбани и белоснежни дрехи, се проточва в дълга редица към знаменития храм.
Преданието гласи, че Рама, по пътя от Айоди /Ауд/ за Ланка /Цейлон/, където отивал да търси своята жена Сита, отвлечена от злия цар Равана, е прекарал тук нощта. Брат му Лакшман, който имал задължение да го снабдява всяка вечер с нов лингам от Бенарес, този ден закъснял с пратката. Изнемогвайки от нетърпение, Рама си направил лингам от пясък. Когато най-после символът от Бенарес е пристигнал, го поставили в храм, а лингамът, направен от Рама, останал на брега. Тук той се намирал в продължение на дълги столетия, но с пристигането на португалците “Властелинът от пясък” почувствал толкова голямо отвращение към ферингите /чужденците/, че скочил в морето и повече не се появил. По-нататък е прелестният басейн /танк/, наричан Ванатирхта или “Езерото на Стрелата”. Тук Рама /любимият герой, обоготворен от индусите/ поискал да пие, и не намирайки вода наблизо, изстрелял една стрела в земята. В същата секунда на това място се появило езеро, чиито кристални води хората обградили с висока стена, построили водеща надолу каменна стълба, обкръжили с ред белокаменни мраморни пагоди и обители на двиджа /дваждиродените/ брамини...
Индия - страна на легенди и тайнствени кътчета. В нея няма развалина, паметник или горичка без своя история. Но главното е, че колкото и да е оплетена тя с паяжината на народната фантазия, ставаща по-плътна с всяко следващо поколение, трудно може да се посочи поне една легенда, която да не се основава върху исторически факт. Търпеливо и най-вече с помощта на учените брамини, ако веднъж сте успели да спечелите тяхното доверие и дружба, винаги е възможно да се стигне до истината. Но разбира се, не и англичаните, с тяхното високомерие и явно демонстрирано презрение към “победената раса”, могат да очакват нещо подобно. Затова между официално изследваната Индия и /ако е позволено да се изразя така/ подземната, същинската Индия, има разлика както между Русия в романите на Дюма-баща и истинската руска Русия.
Още по-нататък, по същия път, се издига парсийският храм на огнепоклонниците. На неговия олтар гори неугасващ огън, който всекидневно поглъща с пудове*

*/пуд е руска мярка за тежина = 16,38 кг. - ред./

сандалово дърво и ароматични билки. Запален преди триста години, свещеният огън до сега нито веднъж не е загасвал, въпреки безредиците, сектантските разпри и дори войната. Парсите твърде много се гордеят с този храм на Зартуща, както те наричат Зороастър. В сравнение с него храмовете на индусите са изрисувани като шарени великденски яйца. Това са капища, най-често посветени на Хануман, богът-маймуна и верен съюзник на бог Рама или на някое друго божество, като например на слоноглавия Ганеша /бог на тайната мъдрост/ или на една от Д е в и т е. Подобни храмове се срещат по всички улици. Пред всеки има ред столетни пипали / Ficus religiosa /, които са неотменим атрибут на всеки храм, тъй като тези дървета представляват любимо жилище на стихийните духове и грешните души. Всичко това е размесено, оплетено, разхвърляно и се появява * изведнъж пред очите, като картина от съня... Тридесет столетия са оставили свои представители на тези острови. Природният мързел и силното, присъщо на Индия чувство на консерватизъм, са запазили още отпреди европейското нашествие тези паметници на будистите и други, враждебни на брамините секти, както и от разрушителното отмъщение на фанатиците. По природа индусите не са способни на безсмислен вандализъм и френологът напразно би търсил по техния череп издутината на разрушението. Ако толкова древности и незаменими паметници на старините, пощадени от ръката на времето, сега са обезобразени, разрушени и даже съвсем изпочупени, то техните разрушители са, ако не мохамеданите, то португалците под ръководството на йезуитите.
Красотата на Бомбайския залив обаче далеч не може да изкупи слабостите на неговото пристанище от стратегическа гледна точка. Тази слабост, която впрочем никой, освен специалист никога не би забелязал, странно защо се посочва от самите англичани. Те умуват върху нея с чужденците и разсъждават по въпроса в своите вестници, дори горчиво се оплакват от това в своите гидове*

*/джобен пътеводител – бел. ред./

А между впрочем, описвайки така подробно своите най-слаби места, англо-индийците виждат във всеки невинен турист от другите държави - шпионин. Оттук преди две години минава руската артистка, пианистката m - ll Olga Duboin и искал да се разходи из Индия; двадесет агенти от тайната полиция като сенки се движат по петите й. Появява се немец-живописец – родом от Петербург, но слабо говорещ руски /г-н Орас фон Рупит/, дошъл да изучава народностите на Индустан; шпионите се преобличат и идват при него, предлагайки себе си в качеството на модели. Пристига компания, състояща се от американски полковник, най-чистокръвен янки, двама англичани от Лондон - пламенни патриоти, но либерали, и американска гражданка, макар и рускиня по рождение, и ето че националността на последната вдига на крак цялата полиция! Напразно е да се доказва, че тези туристи са заети единствено с метафизични търсения на незнайни светове и че те не само се интересуват от политиката на земния свят, но че тяхната руска спътница и “хабер си няма от нея”. “Коварството на Русия отдавна е станало пословично “ – й отговорили.
Тази национална черта на англичаните да викат :”Помощ, колят ни!”, когато никой и не мисли да ги задява, е просто отвратителна. Тя се развива особено много през времето на Биконсфилдовото премиерство. Но ако тази черта е характерна дори за Англия, то с какво да я сравним в Индия? Тук подозрителността е преминала в мономания: англо-индийците са готови да видят шпиони на Русия даже в собствените си ботуши и се опиват от тази идея до самозабрава.
Следи се всеки новопристигнал от една провинция в друга, дори и да е англичанин. От народа не само е иззето всякакво оръжие, но той дори е лишен от последната брадва и нож. Селянинът няма с какво да си насече дърва и да се защити от тигъра. Но англичаните все още треперят. Истина е, че тук те са само 60 хиляди души, докато местното население наброява 245 милиона. А и системата им, възприета от изкусните укротители на животните, е добра, само докато животното не усети, че и неговият укротител на свой ред се страхува... Тогава тежко му! Във всеки случай подобна непрекъсната проява на хронически страх изтъква само осъзнаване на собствената си слабост.
Най-накрая ние хвърлихме котва и в същата минута стотици измършавели, голи индуси, могули, парсийци и хора от други етноси атакуваха както нашия багаж, така и самите нас. Целият този рояк изскочи за един миг, като че ли от морското дъно; зацвърча, зачурулика, заломоти и започна да вика толкова силно, както умеят да го правят само азиатските народи. За да можем по-бързо да се избавим от това Вавилонско стълпотворение, заплашващо да ни оглуши навеки, ние се хвърлихме в първия попаднал ни бундер-бот и отплувахме.
Когато пристигнахме в предварително приготвения за нас бенглоу, първото нещо, което ни порази в Бомбай, бяха милионите врани и кани. Първите са боклукчиите на града и затова да се убиват е не само забранено от полицията, но и много опасно, тъй като това би навлякло върху убиеца сериозно възмездие от страна на индусите, всякога готови да дадат своя живот за живота на враната. Душите на техните грешни прадеди се преселват във враните; да се убие тази птица, означава да се възпрепятства закона за възмездието, след което душата се обрича на нещо още по-лошо. В това са убедени не само индусите, но и не по-малко суеверните парси /дори и най-образованите между тях/. Странният навик на индийските врани /за който ще говорим по-нататък/ до известна степен оправдава такова поверие. А кани, вечните гробари на парсите, се намират под прякото покровителство на Фарвардаши, ангелът на смъртта, който хвърчи над “Кулата на Мълчанието“ и ръководи дейността на пернатите работници. Но и за това - по-нататък! Ужасното гракане на враните, което не прекъсва дори и нощно време, поразява новопристигналия със своята странност, но после се обяснява много просто. Всяко дърво от безчисленото множество на кокосовите гори, които обкръжават Бомбай, е откупено от правителството и на върха на всяко е привързана кратуна, в която се стича сок, който след ферментация се превръща в силно питие, наричано тук “тоди”. Съвършено голите “тоди-вала” /обикновено португалци/, скромно украсени впрочем само с коралова огърлица, като катерици се катерят по два пъти на ден на върха, по сто и петдесетфутовите стволове да събират тази напитка. Враните вият гнезда само на тези дървета и постоянно пият от отворените кратуни. В резултат на това кресливците са хронично пияни.
Едва успяхме да влезем в гъсто израслата градина на нашето бъдещо жилище, когато от всяко дърво излетяха с пронизителни крясъци цели рояци от врани: птиците ни обкръжиха, подскачайки на един крак. Имаше нещо наистина човешко в позата на хитро наклонената на страни глава на пияната птица и в чисто дяволското изражение, светещо в лукавото око, което ни гледаше от главата до петите...

ІІ.
Ние заемахме три малки бенглоу, потънали като гнезда в зеленината на градината, със стрехи, буквално покрити с рози, растящи върху три сажена*

*/сажен е руска мярка за дължина = 2,13 м. бел. ред./

високи храсти и с прозорци, на които бяха опънати муселинови завеси, вместо обичайните рамки и стъкла. Тези бенглоу се намираха в туземния квартал. По такъв начин изведнъж бяхме пренесени в истинската Индия. Ние живеехме в Индия, не като англичаните, само отдалеч заобиколени от Индия, а имахме възможност да изучаваме нейните нрави, обичаи, религия, суеверия и обеяди, да се запознаваме с преданията й, с една дума, да живеем в кръга на индусите, кръг омагьосан, недостъпен за англичаните, както в следствие на вековните предразсъдъци на туземците, така и поради високомерието на англо-саксонската раса.
Всичко в Индия, страната на слона и отровната кобра, на тигъра и английския мисионер-неудачник, всичко е своеобразно, странно; всичко се изправя пред очите като нещо непривично, неочаквано, даже и за този, който е посетил Турция, Египет, Дамаск и Палестина. В тези тропически страни условията на природата са дотолкова разнообразни, че става ясно, защо всички форми на битието в животинското и растително царство, трябва да се различават от същите форми, с които сме свикнали в Европа. Погледнете: ето, жените отиват към кладенеца, през частна, но за всички отворена градина, където пасат нечии крави. На кого не се е случвало да срещне жени, да види крави или да се любува на градина? На пръв поглед това са най-обикновени неща; но си струва да се вгледаш по-внимателно, за да разбереш веднага огромната разлика между тези предмети в Европа и Индия. Никъде по света човекът не усеща своята нищожност и слабост така, както пред тази величествена природа на тропиците. Правите като стрели стебла на кокосовите палми достигат понякога до 200 фута височина; тези “принцове на растителното царство “, както ги е нарекъл Линдлей, увенчани с корона от дълги клони, са кърмачки и благодетели на бедния народ; палмите му дават и храна, и облекло, и убежище. Най-високите ни дървета биха приличали на джуджета пред банияна и особено пред кокосовите и другите видове палми. Нашата европейска крава, приемайки своята индийска сестра отначало за теленце, веднага би се отказала от родството си с нея, тъй като нито сивият цвят на нейната козина, нито правите като на козел рога, нито голямата й гърбица /напомняща американския бизон, но без грива/, не би й позволило да изпадне в подобна грешка. Що се отнася до жените, въпреки че всяка една от тях е способна да накара художника да изпадне във възторг от движенията, облеклото и грацията си, нито една от красавиците на Индустан не би дочакала одобрение или поздрав от нашата червена и дебела някоя си Анна Ивановна, а само възкбицание “Какъв срам, прости ми Господи, гледай: булката е почти гола!”. Мнението на нашата руска жена от 1879 г. напълно би съвпаднало по този въпрос с мнението на знаменития руски пътешественик от ХV век “грешния раб Божий Афанасий, син на Никита от Твер“. Извършил своето “грешно странстване” по три морета : Дербенско море, тоест “Доря Хвалиско”, Индийско море, “Доря Индустанско“ и Черно море или “Дори Стемболско” /Стамбул/ - Афанасий Никитин пристигнал в Чаул*

*/Намира се на 30 мили от Бомбай, Чаул е бил при португалците богат и процъфтяващ град./

/или както той го нарича Чевил/ в 1470 г. и описва Индия със следващите думи: “Това е земя Индийска. Людете й ходят голи, с непокрити глави и голи гърди, с коси, заплетени на една плитка. Жените тук раждат всяка година и имат много деца; мъжете и жените са черни. Техният княз носи на главата си було, а друго омотава около нозете си; болярите го носят на плещите си и около кръста; но всички са боси. Жените се разхождат гологлави и с голи гърди. Момчетата и момичетата ходят до седмата си година съвършено голи, без да крият своя срам...”. *

*/Тъй като нямам под ръка оригинал, цитирам от английския превод на граф Виелгорски India in the XV century , by R . F . Magor , London , 1859, part III , p . 8/9./

Цялото това описание е абсолютно вярно; само относно тяхното безкостюмие Афанасий Никитин не е съвсем прав; описанието му може да се отнесе само към нисшите и най-бедни касти. Те действително се движат само по “було”, а и то е толкова бедно, че често представлява само една ивица. Но при жените то представлява парче плат с 15 аршина дължина*

*/аршин е руска мярка за дължина = 0,711 м. бел. ред./

единия му край се използва като къси шалвари, а с другия те си покриват гърдите и главата, когато ходят по улиците, но лицата им винаги са открити; прическите напомнят гръцки шиньон. Краката под коленете, ръцете до раменете и кръстът винаги са голи. И нито една честна жена тук не би се съгласила да сложи обувки: последните са принадлежност и отличителна черта само на “ безчестните “ туземки. В южна Индия напротив, обувки са позволени само на жените и дъщерите на брамините. Когато не толкова отдавна жената на мадраския губернатор намислила, под въздействието на мисионерите, да спомага за приемане на закона, задължаващ жените да покриват гръдта си, то работата стигнала почти до революция: нито една жена не се съгласила, защото подобни дрехи тук носят само публичните танцьорки. Проектът, за голямо разочарование на мисионерите и благородните дами, се провалил; много скоро правителството осъзнало цялото неблагоразумие да се противопоставя срещу жените /които в някои случаи са много по-опасни от своите мъже и братя/ с опита да унищожи обичая, предписан от закона на Ману и осветен от трихилядолетна давност .
В продължение на повече от две години преди заминаването ни от Америка, ние водихме непрекъсната кореспонденция с един учен, известен даже в Европа, брамин, чиято слава гърми днес из цяла Индия. Под неговото ръководството дойдохме да изучаваме древната страна на арите, “Ведите” и техния труден език. Това е пандит Дайананд Сарасвати, суами.*

*/Суами ( Swami ) наричат тук учените анахорети, посветени в тайнствата на своята религия, недостъпни за останалите смъртни; това са безбрачни монаси, различни от “нищенстващото “ братство, на така наречените с а н я з и и г о с е й н и ./

Той се смята за най-великия санскритолог на съвременна Индия. Този пандит представлява за всички една непроницаема загадка: стъпил преди пет години на арената на реформаторството, той, както и древните “химнософисти” /споменавани от гръцките и римски писатели/, преди това е живял като отшелник в “джонгла”, а по-късно под ръководството на мистиците и анахоретите *

*/Между индусите е вкоренено древното поверие, че на Бхадринатските височини (22 000 фута над морското равнище) съществуват пространни подземни жилища, обитавани от тези анахорети вече няколко хиляди години. Б х а д р и н а х (това е северен Индустан, десния бряг на река Бишегунга), известен със своя храм на Вишну, който е постоен в самия център на града: вътре в храма извират няколко горещи минерални извори. Всяка година около 50 000 пилигрима посещават това място; водите на изворите ги пречистват от греховете./

изучавал главните философски системи на “Арияварта” и тайния смисъл на “Ведите”. Още през първите дни от своята поява той поразява всички и веднага е наречен Лютер на Индия. Пътувайки от един град в друг, днес на юг, утре на север, пренасяйки се с невероятна бързина от единия край на страната до другия, той обикаля целия полуостров от Коморинския нос до Хималаите и от Калкута до Бомбай, проповядвайки единството на божеството и доказвайки с “Ведите” в ръце, че в тези древни писмена няма нито една дума, която да може да бъде изтълкувана в защита на политеизма. Великият оратор издига гръмогласния си глас против идолопоклонничеството, с всички сили се изправя против кастите, ранния брак и суеверията. Като критикува всичкото това зло, насадено в Индия от столетията на фалшива казуистика и лъжетълкувания на “Ведите”, той направо и безстрашно укорява в тях брамините, обвинявайки ги пред народните маси в унижение на родината, някога велика и независима, а днес унизена и поробена. Но Великобритания няма в негово лице враг, а по-скоро защитник. Той не само не подстрекава народа към бунт, но напротив, говори му направо: “Прогонете англичаните и утре вие, аз и всички ние, въстанали срещу идолопоклонничеството на брамините и злото на мюсюлманския деспотизъм, ще бъдем заколени като овце. Мюсюлманите са по-силни от идолопоклонниците, но последните са по-силни от нас...”. Обаче англичаните толкова малко осъзнават своята изгода, че преди две години в Пуна, където хората са се разделили на две партии: реформатори и идолопоклонници-консерватори, когато партията на първите разхождала своя проповедник тържествено и с ликуване върху слон, а другата хвърляла по него камъни и кал, то, вместо да защитят Дайананд, те го изгонили от града и му забранили да се връща обратно.
Много разгорещени спорове е имал пандитът с брамините, тези коварни врагове на народа, и винаги е излизал победител. В Бенарес му изпратили убийци; но престъплението не успяло. В едно местенце в Бенгалия, където той особено рязко нападал фетишизма, някакъв фанатик ловко хвърлил върху голите му крака огромна кобра-очиларка, ухапването на която след три минути причинява смърт. Медицината и до днес не е открила противоотрова. “Нека нашият спор да реши самият бог Васуки!” *

*/“Васуки” - змията, обвиваща вратовете на идолите на бог Шива и обоготворена в митологията на брамините, също както змията “Ананда”, върху която е изобразен легнал бог Вишну. В края на юли, когато се извършва празненството Наг или на змиите, по всички площади и улици са приготвени съдове с мляко, и професионални “заклинатели” донасят стотици змеи във всички градове и села. В този ден Индия храни своите влечуги “богове”, а европейците се страхуват да излизат от къщите си./

- извикал поклонникът на Шива, уверен, че неговата възпитана и дресирана за тайнствата змия, веднага ще приключи с оскърбителя на светинята си. “Да, - спокойно отговорил Дайананд, отърсвайки със силно движение на крака си обвилата се около него кобра, - само че твоят бог много се забави; спорът решавам аз...” и с бързо, мощно движение на петата размазал главата на змията. “Идете - добавил той, обръщайки се към народа - и разкажете на всички колко лесно умират фалшивите богове!”
Благодарение на превъзходното знание на санскритски език, пандитът оказва голяма услуга както на народа, намалявайки неговото невежество по отношение на монотеизма на Ведите, така и на науката, разобличавайки същността на брамините, единствената каста в Индия, в продължение на векове имаща право да изучава санскритската литература и да тълкува Ведите, използвайки това право единствено за собствени интереси. Много преди появата на такива учени- ориенталисти като Бюрнуф, Колебрук и Макс Мюлер, е имало много туземни реформатори, които са се опитвали да докажат чистия монотеизъм на Ведическото учение. Появявали се и основатели на нови религии, отричащи откровението на тези писания, като например раджа Рамохун Рой, а след него Бабу Кешуб-Чендер-Сен, и двамата калкутски бенгалци.*

*/Понастоящем този последният е съвсем обезумял, превърнал се е в някакъв танцуващ дервиш, стои в мръсен басейн, прославя Чайтания, Коран и Буда, и нарича себе си пророк; играе мистичен танц със своите последователи, преоблечен в женски дрехи в името на “бога-жена”, наричайки този бог “майка, баща и по-голям брат!”/

Но нито едните, нито другите са имали положителен успех: към безчисленото множество на сектите в Индия те само са добавили нови. Рамохун-Рой умрял в Англия, неуспял да постигне нищо, а неговият приемник Кешуб-Чендер-Сен, основал “църквата Брамо-Самадж”, в която се изповядва религия, извлечена от дълбочината на собственото въображение на Бабу, се хвърлил в най-отвлечен мистицизъм и сега е “от един дол дренки” със спиритите, които го смятат за медиум и го провъзгласяват за калкутския Сведенборг.
По такъв начин всички опити да се възстанови чистият първобитен монотеизъм на арийска Индия са оставали до сега повече или по-малко безполезни. Те са се разбивали като вълни в непристъпната скала на браманизма и вкоренените от векове предразсъдъци. Но ето нечакано, непредсказуемо се явява пандит Дайананд. Никой, дори най-близките му ученици, не знае кой е той и откъде е. А и самия той откровено признава пред народа, че даже името, с което го познават, не е неговото, а му е дадено при посвещаването в йога.*

*/Патанджали, основател на една от шестте философски системи в древна Индия, създава мистичната школа наречена “школа на йогите”. Мисли се, че и неоплатониците от втората и трета Александрийска школа са били последователи на индийските йоги, особено на тяхната теургия, която според преданията, Питагор донася от Индия. По настоящем в Индия има стотици йоги, усърдно следващи системата на Патанджали и, ако им се вярва, общуващи с Брама. Обаче по-голямата част от тях са мързеливци, и въпреки че са “нищи”по призвание, но лукави хитреци вследствие на ненаситната жажда на индусите за чудеса. Истинските йоги не се появяват публично, а живеят в пълно уединение и прекарват целия си живот в учене, с изключение на особени случаи на необходимост, както става при Дайананд, който тръгнал да “спасява своята родина”./

Знае се само едно: такъв учен санскритолог, дълбок метафизик, удивителен оратор и безстрашен гонител на всяко зло, Индия не е виждала от времето на “Санкарачаря”, знаменития основател на философията на В е д а н т а, най-метафизичната от всички индийски системи, венец на пантеистичното учение. При това външният вид на Дайананд е поразителен: грамаден ръст, бледна /по-скоро европейска, отколкото индийска/ мургавина на лицето, големи, черни, искрометни очи и дълги, черни прошарени коси.*

*/Йогите и дикшатите (“посветените”) имат дълги коси, без да режат нито мустаците, нито брадите си./

Гласът му е чист, звучен, способен да предаде оттенъците на всяко вътрешно чувство, преминаващ от нежен, почти женски шепот, увещания, до гръмоподобен при разразяване на гнева му срещу злоупотребите и лъжите на презрените жреци. Всичко това, взето заедно, неотразимо влияе върху нервния, мечтателен индус. Навсякъде, където и да се появи суами Дайананд, тълпите падат ничком и се простират на земята в краката му. Но той не им проповядва, както например Бабу Кешуб-Чендер-Сен, нова религия, не ги учи на нови догмати; той само ги моли да се обърнат към почти забравения санскритски език и, сравнявайки учението на праотците си, на арийска Индия, с учението на Индия браминска, да се върнат към чистите схващания за божеството на първобитните Риши / Risis /: Агни, Вайя, Адитя и Ангира.**

*/Според преданието четирите книги на “Ведите” се дават на хората от тези четири патриарха./

Той даже не учи както другите, че Ведите са получени чрез откровение свише; той учи, че “всяка дума във “Ведите” принадлежи на висшия разряд на божествено вдъхновение, което е постижимо за човека на тази земя, - вдъхновение, повтарящо се в историята на цялото човечество, в случай на необходимост и между други народи...”
През последните пет години новопокръстените на суами Дайананд наброяват около два милиона души, по-голямата част от които са от висшите касти. Последните, всички до един, изглежда са готови да положат за него и живота, и душата си, дори своето състояние, което за индуса често е по-скъпо от самата душа. Но Дайананд, като истински йога, не се докосва до пари, презира паричните дела и остава доволен от няколко шепи ориз на ден. Като че животът на този удивителен индус е омагьосан; толкова безгрижно си играе той с най-лошите човешки страсти, въбуждайки във враговете си най-неудържим и толкова опасен в Индия гняв. Мраморна статуя не би останала по-спокойна от Дайананд в минути на най-ужасна опасност. Веднъж го видяхме в действие: след като отпрати всичките си привърженици и им забрани да го следват или защитават, той самичек се изправи пред разярената тълпа и спокойно гледаше чудовището в очите, готово да скочи и да го разкъса на парчета... Преди две години той започнал да превежда, със собствен, съвършено нов коментар, “Ведите” от санскритски език на хинди - най-разпространения тук диалект. Неговата Веди-Башия*

*/Издава се ежемесечно в Бомбай; абонаментната такса отива за училища и библиотеки на Ария-Самадж в Бомбай. Ария-Самадж - буквално ”общество” или по-скоро “братство на арите”. Тези училища и библиотеки, учредени от пандит Дайананд сега са повече от 60 в цяла Индия. Всички те се издържат от собствени средства; санскритският език в тях е задължителен./

служи за неизчерпаем източник на знания за самия Макс Мюлер в преводите на този немски санскритолог, който непрекъснато поддържа кореспонденция и се съветва с Дайананд. Задължено му е и друго светило в областта на ориентализма Моне Уилямс, професор от Оксфорд, който при посещение на Индия, лично се е запознал с пандит Дайананд и неговите ученици.**

*/През целия си двугодишен престой в Индия Уилямс усилено си е търсил помощник за преводите от санскрит. Най-накрая той успя да привлече най-добрия от учениците на Дайананд, младия пандит Шамджи Кришнаварма. Младият индус неотдавна бил заминал за Оксфорд, за да събира лаврите за учения английски санскритолог. Понастоящем той е оксфордска знаменитост. За две години е научил превъзходно латински и гръцки език и, като взема блестящо трудния изпит, изпреварва всички млади лордове. За него постоянно се говори в английските списания./

Но тук се налага кратко отстъпление.
Преди пет години, в Ню Йорк, се създава общество на образовани, енергични, решителни хора. Един остроумен учен ги нарече “членове на Обществото des Malcontents du spiritisme ”. Основателите на този клуб са хора, вярващи във феномена на спиритуализма, както и в съществуването на всякакви други феномени в природата, но заедно с това отхвърлящи теорията “за духовете”. Тези хора разглеждат съвременната психология като наука, която стои все още на първоначалното стъпало на своето развитие и се намира в съвършено неведение относно “духовния човек” и отхвърля, в лицето на много свои представители, всичко това, което сама не може да обясни.
От първите дни на основаването на Обществото / Теософическо / към него се присъединяват едни от най-учените люде на Америка. Членовете му се различават в своите възгледи и понятия не по-малко от членовете на някое географско или археологическо общество, които години наред се карат например за изворите на Нил или за египетските йероглифи. Но както по отношение на устията и йероглифите всички единодушно се съгласяват, че щом съществуват водите на Нил и пирамидите, то някъде се намират и изворите им, и ключът към йероглифите, така става и по отношение на феномените на спиритизма и магнетизма. Феномените са чакали само своя Шамполион, а Розетския Камък е следвало да се търси не в Америка или Европа, а в страните, където все още вярват в магията, а местните жреци правят ”чудеса” /в които обществото не вярва/ и където още не е проникнал хладният материализъм на науката, с една дума - на Изток. “Ламо-будистите”, разсъждава съветът на Обществото,” не вярват нито в бога, нито в личната индивидуалност на човешката душа, но те се славят със своите феномени, а “месмеризмът” е известен и се практикува в Китай под името йин и яйн вече много хиляди години. В Индия се боят и ненавиждат толкова уважавани от спиритистите духове, но нейните прости, невежествени факири правят ”чудеса”, които поставят най-учените изследователи в безизходно положение изпадат в недоумение и довеждат до отчаяние най-известните в Европа фокусници”. Много от членовете на Теософическото общество са били в Индия, много са се родили там и самолично неведнъж са присъствали при “магьосничеството” на нейните брамини. Основателите на този клуб, отчитайки съвременното невежество относно духовната страна на човека, разсъждават, че някога методът на сравнителната анатомия на Кювие все пак трябва да бъде допуснат и в метафизиката и да премине от физическата област в областта на психологическата наука на също такива дедуктивни и индуктивни начала, както и в първия случай; иначе психиатрията няма да направи нито крачка напред и дори ще задържи развитието на другите науки на естествознанието. Ние вече виждаме, как физиологията завзема малко по малко непринадлежащото й право да ловува във владенията на чисто метафизичните, абстрактни знания, преструвайки се през цялото време, че нищо не иска да знае за последните и вмъквайки ги в неподдаващото се на нейните старания прокрустово ложе на естествознанието, се опитва да представи и психологията като следствие на точните науки.
За кратко време Теософическото общество започна да наброява не стотици, а хиляди членове. Всички “ malcontents “ на спиритуализма в Америка /а там спиритуалистите са около 12 милиона души/ се присъединиха към споменатото Общество. Едновременно се създават и негови дъщерни клонове в Лондон, Корфу, Австралия, Испания, Куба, Калифорния и прочие.*

*/В Теософическото общество на Лондон има не по-малко от седем члена на Кралското общество между стотици други известни в областта на науката и литературата хора. K ъм F . R . S . (Fellow Royal Society) се присъединяват F . T . S . (Fellow Theosophical Society). Синът на един известен член на парламента - е президент на Лондонското общество, а президентът на “ Eclectic Theosophical Society ” в Симпла - е бивш министър (Secretary for India ) А. О. Юм./

Правят се експерименти и все повече се стига до убеждението, че не само “духовете” предизвикват феномени..
Накрая се основава клон и в самата Индия, и на Цейлон.*

*/През 1882 година в Индия имало 36, а в Цейлон 8 теософически общества, основани от Американското/

Сред членовете на Обществото постепенно започват да се появяват повече будисти и браманисти, отколкото европейци. Създава се съюз и към името на Обществото се добавят думите “ Brotherhood of Humanity ”/Братство на човечеството/. Като започват активна кореспонденция с водачите на религиозните и реформаторските партии на Арии Самадж /тоест Обществото на арийците/, основано от суами Дайананд, всички се сливат с Теософическото общество. След това главният съвет на Нюйоркското общество решава да изпрати в Индия делегация с цел изучаване намясто, под ръководството на санскритолози, древния език на “Ведите”, ръкописите и “чудесата” на йогизма. За тази цел са избрани президентът на Нюйоркското общество, двама секретари и двама съветника. И ето на 17 декември, 1878 година “мисията” отплавала от Ню Йорк към Лондон, а оттам за Бомбай, където пристига през февруари, 1879 година.
Разбираемо е, че при такива благоприятни обстоятелства членовете на споменатата мисия са в състояние да изучават страната и да провеждат изследванията си по-щателно, отколкото някой друг, който не принадлежи към Обществото. На тях гледат като на “братя” и им помагат най-влиятелните туземци на Индия. Техните членове са някои пандити на Бенарес и Калкута, първосвещениците на будиските вихари в Цейлон /ученият “Сумангала”, между впрочем глава на пагодата в Adam ` s Peak , за когото споменава г. Минаев в своето пътешествие/, ламите от Тибет, Бирма, Траванкор и т.н. Членовете на мисията са допускани в светилища, където още не е стъпвал европейски крак; затова те смело могат да се надяват, че въпреки нежеланието на представителите на точните науки и недоброжелателството им към тях, вярващите, те ще бъдат в състояние да окажат повече от една услуга на света и науката.
Още с пристигането си в Бомбай имахме намерение да отидем лично да се запознаем с Дайананд и затова веднага му изпратихме телеграма. В отговор той ни извести, че трябва незабавно да замине за Хардвар, където тази година са се събрали няколко стотици хиляди пилигрими. Същевременно той ни молеше да не отиваме в Хардвар, тъй като там непременно ще се появи холера, и ни определи след месец за място на срещата местенце в подножието на Хималаите, в Пенджаб.*

*/Уви! Това беше написано през 1879 година, а оттогава изтече много вода,уами Дайананд се промени - от съюзник и приятел се превърна в заклет враг на Теософ. об-во и неговите основатели - полковник Олкот и авторът на тези писма. Работата е там, че влизайки в “настъпателен и отбранителен” съюз с Теософ. об-во Суами е хранел надеждата, че всички членове - християни, брамини и будисти - ще го признаят за свой върховен вожд и учител и ще преминат в “арианизъм”. Разбира се, че последното се оказва невъзможно. Теософическото общество се гради върху строги правила на невмешателство в религиозните вярвания на неговите членове. Веротърпимостта е изключителна, т.к. обществото преследва чисто философски цели, проповядвайки братство на цялото човечество, независимо от кастите, вярата и цвета на кожата /т.е. националността/, а отделните религии не го касаят. Това не се харесало на Суами. Той поискал или всички членове да му се подчинят, или да бъдат изключени от обществото. Разбираемо е, че с това не могли да се съгласят нито президентът, нито съветът. Англичаните, както християните, така и волнодумците, будистите и особено брамините се възмутили и поискали разтрогване на съюза. Тогава Суами, виждайки властта да се изплъзва от ръцете му, анатемосал обществото, а неговите агенти разгласили този факт по всички пътища. Свършило с това, че цялата интелигенция на “Арии Самадж” преминала в Теософ. о-во и скъсала отношения със Суами-фанатика, а Суами нарекъл обществото “неверни феринги”./

По такъв начин имахме достатъчно време да разгледаме всички забележителности на Бомбай и неговите околности.
Решихме набързо да разгледаме първия, т.к. се съгласихме по-късно, без да губим време, да заминем за Декан, на големия храмов праздник в Карли,*

*/Тези религиозни събори ( мела ) се организират по ред в различни части на Индия и винаги в градове, чиято история е свързана с някакво особено свещено предание. В Хардвар подобна “мела” се празнува на всеки 12 години. На този религиозен панаир се стичат представители на всевъзможни секти и водят диспути след четене на научни дисертации, всеки в защита на своята собствена секта. Само около 35 000 санязи - “монашестващите нищи”- са били там през тази година. Холерата наистина се появила./

старинния пещерен храм на будистите, според уверението на едните, - или на брамините, както доказват други. По-късно след посещението на Тана на остров Салсет и храма Канари, ние имахме намерение да се отправим към толкова прославения от Афанасий Никитин Чаул.
А сега да огледаме върховете на Малабарския хълм и да отидем към “Кулата на Мълчанието”, последното жилище на всички синове на Зороастър.
“Кулата на Мълчанието”, както бе казано, е гробище на парсите. Тук богатия и бедния, набоба и кулито, мъжете, жените и децата - всички се поставят един до друг и след няколко минути от тях остават само скелети... Странно, тежко впечатление правят на чужденеца тези “кули”, където действително в продължение на цели векове цари гробно мълчание. Подобни постройки са пръснати навсякъде, където живеят и умират парсите, особено в Сурат. Най-голямата от шестте такива кули в Бомбай е построена преди 250 години, а втората след нея по големина - съвсем неотдавна. Това са кръгли, понякога четириъгълни постройки, без покриви, прозорци, врати, от 20 до 40 фута височина и само с един, прикрит от храстите отвор на изток, представляващ малка дебела желязна врата. Първият труп, донесен в новата дакхма / така се наричат тези кули /, трябва да бъде на невинно дете и непременно рожба на “мобед” /жреца/. Към тези кули, построени встрани, на хълма, в изоставена градина, не се позволява да се приближава никой, даже главният надзирател и пазачите, по-близо от тридесет крачки разстояние. Само насесаларите /носачите на трупове/,*

*/Положението на тези нещастни хора е много по-лошо отколкото на нашите палачи. Те живеят съвършено изолирано от света, в очите на който са връх на всичко оскверняващо, и са осъдени никога да не общуват с него. Не смеят да си купят нищо от пазара и се прехранват, както могат. Раждат се, женят се и умират, чужди на всички, минавайки по градските улици, само когато отиват да вземат покойника или го носят към кулата./

чийто занаятът е наследствен и на които законът строго забранява да разговарят с живите, да ги докосват и дори да се приближават към тях, влизат и излизат от “Кулата на Мълчанието”. Влизайки, те внасят трупа, без значение дали е на богат или беден човек, загърнат в бели, много стари парцали; събличат го гол, слагат го върху един от трите кръга и, без да кажат нито дума, излизат същото така безмълвно от кулата, затваряйки я до следващия покойник, а савана от парцали веднага изгарят.
Смъртта при огненопоклонниците е лишена от цялото си величие и трупът пробужда в тях единствено омерзение. Щом забележат, че на болния му остават последни мигове, всички близки се оттеглят, както за да не попречат на душата да се освободи от тялото, така и за да не се оскверни живият с докосване до мъртвия. Само мобедът шепне на ухото на умиращия напътственото наставление от Зенд-Авеста: “Ашем-Воху” и “Ято-ахуварие” и се оттегля, докато умиращият е още жив. След това довеждат куче и го карат да гледа в лицето на умиращия. Тази церемония се нарича сас-дид /кучешки поглед/, тъй като кучето е единственото сред живите същества, от чийто поглед се бои друкс-насу /злият демон/, който пази умиращите, за да завладее тялото му... Трябва обаче да се внимава да не би нечия сянка да легне между мъртвия и кучето, защото така ще се изгуби цялата сила на кучешкия поглед и демонът ще се възползва от благоприятната минута. Където и да умре парсът, там си остава, докато не дойдат да го приберат насесаларите, с ръце, пъхнати до раменете в стари чували. След като положат покойника в железен, затворен гроб /общ за всички/, го занасят в дакхмата. Дори ако донесения в дакхмата оживее, /което нерядко се случва/, той вече няма да излезе на Божия свят: в този случай насесаларите го убиват. Онзи, който веднъж се е осквернил със докосване до мъртвите тела и е бил в кулата, не може повече да се върне в света на живите: той би осквернил цялото общество.*

*/Вследствие на няколко такива нещастни случаи, парсите се борят за нов закон, който, най-напред би признал на оживелия правото му да се върне в света на живите и, второ, би задължил насесаларите да оставят единствената врата на кулата незаключена, за да дадат възможност на нещастния екс-мъртвец да се спаси с бягство. Странно е, че каните, изяждащи веднага покойника, никога не се докосват до мнимия мъртвец и с крясък отлитат встрани. /

Роднините следват гроба от разстояние и се спират на 90 крачки от кулата. До отвора, след произнасянето на последната молитва, която носачите повтарят в хор около тялото, а мобедът - отдалеч, още веднъж се повтаря церемонията с кучето. В Бомбай специално тренирано за целта куче се държи на сенджир до вратата на кулата. След това насесаларите внасят тялото вътре; изкарват го от гроба, и полагат на мястото за трупове, в зависимост от пола или възрастта.
Ние два пъти присъствахме при церемонията на “умирането” и един път на “погребението”, ако е позволено да се употреби подобна, неподходяща за това дума. В този смисъл парсите са много по-снизходителни от индусите, които считат присъствието на европееца за оскверняване на техните религиозни обреди. Погребваха някаква богата жена и нашият познат надзорник на кулата, Н. Байранджи, ни покани в дома си. По този начин присъствахме на всички обряди, като се намирахме на четиридесет крачки от кулата, на верандата на бенглоу на нашия любезен домакин. Той самият, въпреки че много години служи при кулата, никога не е влизал в нея и дори не я е доближавал. Докато кучето втренчено гледаше покойника, ние, на свой ред, признавам се, с тайно чувство на отвращение наблюдавахме огромното ято кани, които се виеха над дакхмата. Каните влитаха в кулата и отново излитаха с парчета окървавено човешко месо в клюновете си... Тези птици, които днес със стотици са свили гнезда над “Кулата на Мълчанието”, са докарани нарочно за тази цел от Персия, тъй като индийските кани са се оказали и не дотам хищни, и прекалено слаби, за да се справят с вкоченените трупове със скоростта, която изисква закона на Зороастър. Говори се, че процесът на окончателното очистване на костите от месото изисква не повече от няколко минути...
След свършването на обряда ни заведоха в друго здание, където на неголяма маса стоеше превъзходно изработен дървен модел на дакхма с нейното вътрешно устройство. Затова ние лесно можахме да си представим, какво става в този момент в кулата. Въобразете си четириъгълен комин, който стои на земята и ще получите вярна представа за устройството на празната кула. На гранитния под, точно в центъра, чернее дълбок, безводен кладенец, покрит като улук с желязна решетка. Наоколо, върху издигаща се към стената полегатост, обкръжавайки кладенеца с троен пръстен, са издълбани три широки кръга; във всеки от тях, отделени едно от друго с тънка стена около два вершка * височина се намират гробообразните места за телата.

*/вершок - 4.4 см, руска мярка за дължина - бел. ред./

Те са 365 на брой. На първия кръг /широк 2 фута/ край кладенеца се слагат децата; на средния /4-ри фута/ - жените; а на третия /с 5 фута ширина/, разположен до самата стена, - мъжете. Този троен кръг символизира трите кардинални добродетели на Зороастър: ”добрите дела, ласкавите думи и чистите мисли”. Последният кръг принадлежи на децата, първия на мъжете.
Благодарение на ятата гладни кани, за по-малко от час време, костите винаги са оглозгани до последния атом, а след две-три седмици тропическото слънце изсушава скелетите до такава степен, че те стават чупливи и при най-лекото докосване се разпадат на прах, след което ги хвърлят в кладенеца. Нито мирис, нито най-малък повод за чума или друга епидемия. Този начин, може би е дори по-добър от телоизгаряне, което все пак оставя след себе си в атмосферата на гота*

*/Гот – специално място, на брега на морето или реката за изгаряне телата на индусите. /

макар и слаб, но все пак неприятен, мирис. Вместо да хранят “майката земя” с мърша, парсите дават на Армасти /земята/**

*/Армасти - буквално “Крава-кърмилница”./

Зороастър учи, че земеделието е най-благородното и любимо занимание на Бога абсолютно чиста пепел. Почитта към земята, предписана от Зороастър, у тях е толкова голяма, че те вземат най-различни предохранителни мерки, за да не осквернят “Кравата-Кърмилница”, даваща им“ стократно златни зърна срещу всяко зърно”. По време на мусон, когато дъждът се лее като из ведро в продължение на четири месеца, и разбира се, отнася всички нечистотии от труповете, останали след каните, в кладенеца, водата, която се стича в него се просмуква в земята вече филтрирана: цялото дъно на кладенеца, чиито стените са облицовани с гранитни плочи, е покрито за тази цел водата с пясъчник и въглища.
По-малко мрачно и доста по-любопитно зрелище е Пинжрапал, бомбайската “болница за престарели животни”, съществуваща между впрочем, във всеки град, където живеят джайни, за които тук е мястото да кажем няколко думи. Поради своята неоспорима древност, тази секта тук е една от най-интересните, тя е много по-древна от будизма /възниква около 543 - 477 до Р.Х./. Джайните се хвалят с това, че религията на Буда не е нищо друго, освен ерес на джайнизма, тъй като Гаутама, основателят на будизма, е бил ученик и последовател на един от техните главни гуру и светци. Обичаите, обрядите и философските възгледи на джайните ги поставят някъде между брамините и будистите; в обществено отношение те приличат на първите, в религиозно са по-близко до будистите. Също като брамините, те твърдо се придържат към кастите, никога не ядат месо и не почитат телата на светците; но заедно с будистите отричат “Ведите” и боговете на индусите, вместо които се покланят на своите двадесет и четири тиртанкари /Tirhankara/ или джайни, причислени към ликовете на “блажените”. Също както при будистите, духовенството на джайните запазва безбрачие и живее в самотна вихари /килии/ и манастири, подбирайки си приемници от всички класи на обществото. Считащи за свещен и употребяващи в духовната си литература само езикът пали /както и на остров Цейлон/, те имат с будистите една обща традиционна хронология, също не се хранят след залез слънце и внимателно измитат мястото, преди да седнат, като се страхуват да не смачкат и най-малката буболечка. И двете системи, или по-скоро философските школи, следвайки в това древната школа на атомиста Канада, защитават теорията за вечните атоми или елементи и неразрушимостта на материята. Според техните разбирания светът никога не е имал начало и никога няма да има край. “Всичко в света е една илюзия Майа” - твърдят ведантистите, будистите и джайните. Но в същото това време, когато последователите на Санкарачаря проповядват Парабрама /божество без воля, разбиране и действие/*

*/Брам означава без разбиране, ум и воля, ”защото Брам е самото абсолютно разбиране, ум и воля...”, учи Веданта./

и еманиращия от него Ишвара, джайните, заедно с будистите, отричат създателя на света и говорят само за съществуването на свабават, пластическия, вечния и самосъздадения принцип в природата. Затова пък твърдо вярват, както и всички други секти в Индия, в преселването на душите; техният страх да лишат от живот насекомо или животно и с това да извършат, може би, отцеубийство, довежда любовта им към животинското царство и грижите за него до невероятно афектирани крайности. Не само че във всеки град и село са създадени болници и приюти за всички болни и стари животни, но техните жреци вървят по улиците не по друг начин освен с тюлени “намордници” /да ми простят този непочтителен израз/, прикриващ устата и ноздрите им, да не би чрез дишането си, без да искат да унищожат някоя мухичка. По същата причина и вода пият не каквато да е, а филтрирана. Джайните наброяват няколко милиона; те са пръснати из Гуджерат, Бомбай, Конкан и други места.
Бомбайският Пинжарапал заема един цял голям квартал, който е разделен от големи клетки за опасните животни и заграждения за по-опитомените, на дворове и дворчета, поляни и горички с езера. Това учреждение спокойно би могло да послужи за модел на Ноевия ковчег. В първия двор, вместо животни, видяхме няколко стотин живи човешки скелети: старци, жени и деца. Това бяха оцелелите жители на така наречените famine - disticts /гладуващите околии/, припълзели до Бомбай да се молят за парче хляб. Тяхното родно правителство, като изпъди хората от жалките им колиби заради неизплатени данъци, сумата на които то събира в неурожайните години в същия размер, както в най-плодородните*,

*/Преди няколко години данъците се събирали от селяните в натура, но сега, независимо от нищо, са длъжни да плащат с пари./

преключило своето христолюбиво опекунство към езичниците, настанявайки ги при болните животни. В същото това време, когато няколко от постоянно намиращите се в това странно сиропиталище ветеринари превързваха счупените лапи на чакалите, мажеха с мехлеми гърбовете на окраставелите кучета и привързваха дървени патерици на хромите жерави, там, на две крачки, в другия двор, умираха от глад старци, жени и деца. За сега ги хранеха за сметка на благотворителите на животните, а животните, за щастие, към този момент бяха по-малко от обикновено. Навярно много от тези страдалци с радост биха се съгласили, без да губят време, да трансмигрират. в някое от животните, толкова спокойно завършващи в болницата жизнения си път...
Но и в Пинжрапал розите не са без шипове. Ако травоядните “субекти” нищо по-добро не могат и да си пожелаят, то се съмнявам, че месоядните като например тигри, хиени, чакали и вълци, си остават напълно доволни както от постановленията, така и от насилствено предписаната им диета. Поради това, че самите джайни не употребяват месна храна и с ужас се отвръщат дори от яйцата и рибата, то и всички, намиращи се под попечителството им животни, са длъжни да постят. Пред нас хранеха стар, улучен с английски куршум, тигър. Помирисал оризовата чорба, той замаха с опашка и, свирепо скърцайки с жълтите си зъби, глухо заръмжа и се оттегли от непривичното ядене, през цялото време хвърляйки коси погледи на тлъстия надзирател, който ласкаво го уговаряше да “похапне”. Само “действието” на една решетка спасяваше джайна от протеста на този ветеран на горите. Хиена с окървавена, превързана глава и откъснато ухо, безцеремонно и изглежда, в знак на своето презрение към този, за нея спартански сос, отначало седна в съдината с чорбата, а после я преобърна; вълците и няколко стотина кучета вдигнаха такъв оглушителен вой, че привлякоха вниманието на двамата неразделни приятели, Кастор и Полукс на учреждението; стар слон с дървен преден крак и изпосталял вол със зелен чадър над болните очи. Слонът, съобразно благородната си природа, мислейки само за приятеля, покровителствено обви хобота си около шията на вола, и двамата, вдигнали глави, с неудоволствие замучаха. Затова пък папагалите, жеравите, гълъбите, фламингото, зайците, цялото пернато царство ликуваше и звънливо пееше над закуската, по всички възможни начини. С удоволствие й отдаваха чест и маймуните, дотичали първи на зова. Също така ни показаха и светеца, хранещ в ъгъла насекомите със собствената си кръв. Гол-голеничък, той неподвижно и със затворени очи лежеше на слънцето. Цялото му тяло беше буквално покрито с мухи, комари, мравки и дървеници...
- Всички, всички те са наши братя! - умилено повтаряше директорът на болницата, посочвайки с ръка хилядите насекоми и животни. - Как можете вие, европейците, да ги убивате и дори да ги ядете?
- А какво - питам аз - бихте направили вие в случай, че тази змия се доближи до вас и се опита да ви ухапе? Нейното ухапване предизвиква незабавна смърт. Нима не бихте я убили, ако имахте възможност?
- За нищо на света! Бих се опитал внимателно да я хвана, а после да я изнеса извън града, на пусто място и бих я пуснал на свобода.
- А ако тя все пак беше ви ухапала?
Тогава щях да кажа мантра.*

*/Мантра - молитва в стихове и едновременно с това, заклинание против всяка немощ. В Индия всички дълбоко вярват в силата на мантрата./

А ако мантрата не би помогнала, щях да смятам това за предопределение на съдбата и спокойно да оставя тялото си да премине в друго.
Това ни говореше човек по своему образован и дори начетен! На нашето възражение, че природата нищо не дава напразно, и че щом зъбите на човека са пригодени за ядене на месо, значи самата съдба му е определила да се храни с месо, той ни отговаряше едва ли не с цели глави от Дарвиновата Теория на естествения подбор и Произхода на видовете. “Това, че първобитните хора са се родили с такива зъби – не е истина - разсъждаваше той. - Само впоследствие, с развращаването на човешкия род, когато в него се развила страстта към месоядната храна, челюстите му, за да отговорят на новата потребност, започнали да се изменят, докато малко по малко съвършено не променили своята първобитна форма”... Да си помислиш: ou la science v a-t-elle se fourrer ?.*

*/И откъде науката черпи подобни сведения – френ. – бел. ред./

*/В крайна сметка – френ. – бел. ред./

само излиняла под северното небе кожа, ние гледахме на индусите и другите чернокожи народи с подобаващо на нашето величие презрение! Много силно се огорчаваше добросърдечният сър Уилиамс Джоунс, превеждайки от санскритски такива, унизителни за европейското самолюбие, думи като: “Хануман наш прародител”. Ако се вярва на легендата, то заради оказана от храбрата маймунска армия помощ, Рама, герой и полубог, дава за съпруга на всеки от ергените на тази армия по една от дъщерите на великаните от остров Ланка /Цейлон/, Бакшазасите, определяйки за зестра на тези “дравидски” красавици всички западни части на света... Тогава, след най-великото на света тържество по случай на бракосъчетаването, маймуните-войни, правят от собствените си опашки висящ мост, който прехвърлят от Ланка в Европа и благополучно преминавайки със съпругите си на другия бряг, заживяват щастливо и раждат камара деца. Тези деца сме ние, европейците. Намерените в езика на Западна Европа /например, в диалекта на баските/ чисто дравидските думи предизвикали възторг у брамините: като благодарност за такова важно откритие, което така неочаквано потвърдило тяхното древно сказание, те едва не издигнали филолозите в ранг на богове. Дарвин сложи точка над и-то. С разпространяването на западното образование и неговата научна литература в Индия, сред народа, повече от когато и да било се утвърди убеждението, че ние сме потомци на техния Хануман и че всеки европеец /ако се потърси по-добре/ е “украсен” с опашка: тесните панталони и дългите поли на пришелците от Запада много спомагат за вкореняването на това крайно неласкаво за нас мнение... Че какво? Ако науката, в лицето на Дарвин, поддържа в това мъдростта на древните арии, то за нас остава само да се примирим. И наистина, в този случай е много по-приятно да имаме Хануман - поет, герой и бог за праотец, отколкото някоя друга “маймуна”, дори и да е безопашата...
Но Сита-Рама - пиесата, представяна през онази вечер, принадлежи към митологичните драми-мистерии от рода на Есхиловите. Гледайки това класическо произведение от дълбоката древност, зрителят неволно се пренася в онези времена, когато боговете, слизайки на земята, са вземали дейно участие във всекидневния живот на смъртните: нищо не напомняше съвременната драма, въпреки че външната форма се бе запазила почти същата. “От великото до смешното /и обратно/ има само една крачка”: от козела ГРЪЦКО СТР 32, избран за жертвоприношение на Бакхус, светът получи трагедията; предсмъртното блеене и ритане на четирикраката жертва от древността са шлифовани от ръката на времето и цивилизацията: в крайна сметка се появява предсмъртния шепот на Рашел в образа на Адрияна Лекувър и събуждащото ужас реалистично “ритане” на съвременната Круазет в сцената с отравянето в Сфинкса... Но докато потомците на Фемистокъл в продължение на много години робство, както и независимост, са приемали и продължават да приемат с възторг всички промени, а според съвременното разбиране, “подобренията” на Запада, както, да речем, отново поправеното и допълнено издание на гения Есхил - индусите, за щастие на археолозите и любителите на древността /вероятно още от времето на нашия незабравим прародител Хануман/, така са и застинали на едно място...
С живо любопитство се канехме да следим представлението на Сита-Рама. Освен зданието на театъра, а и самите нас, всичко тук беше туземно и нищо не наподобяваше нашата западна обстановка. От оркестър нямаше и помен: цялата налична музика трябваше да се чува иззад кулисите или от самата сцена. Най-накрая завесата се вдигна... Тишината, царуваща дори в антрактите при такъв наплив на зрители от двата пола, стана още по-осезаема. Беше очевидно, че в очите на публиката, в по-голямата си част поклонници на Вишну,*

*/Рама - едно от превъплъщенията на Вишну./

се играеше не обикновена пиеса, а религиозна мистерия, представяща живота и приключенията на техните любими и най-тачени богове.
Пролог. Епохата / по-ранна от която още нито един драматург не си е позволил да избере за свой сюжет/ преди сътворението на света, или по-скоро преди последното появяване на света**

**/Според единодушното съгласие на всички индийски секти, с изключение на мюсюлманите, вселената е съществувала винаги. Индусите разделят тези периодични проявления и изчезвания на света на дни и нощи на Брама. Нощите или отсъствието на обективния свят, се наричат пралайа, а епохите на ново пробуждане на света за живот - манвантари и юги, или “векове на боговете”. Тези периоди се наричат “вдишване” и “издишване” на Брама./

в същото време, когато пралайа се приближава към края си, Парабрама се пробужда: заедно с неговото пробуждане цялата вселена, почиваща в божеството, тоест безследно изчезнала при предходното разрушаване на света в неговата субективна есенция, се отделя отново от божествения принцип и става видима. Всички богове, умрели заедно с вселената, започват бавно да се връщат към живота. Само “Невидимият” дух - “вечен и безжизнен”, защото той е безусловният самобитен живот, се рее, обкръжен от безбрежния хаос. Свещеното “присъствие” е невидимо: то се проявява само в правилното периодично люлеене на хаоса, представен като тъмна маса вода, забулваща цялата сцена. Тези води още не са отделени от сушата, защото самият Брама, творческия дух на Нараян, още не се е отделил от Вечното. Но ето леко потръпва цялата маса и водите започват да светлеят: от златното яйце, което лежи под водите на хаоса, се показват лъчи; оживотворено от духа на Нараян яйцето се пука и събуденият Брама, като огромен лотос, се издига над повърхността на водата. Появяват се леки облачета; отначало прозрачни и бели като паяжина, те се сгъстяват и постепенно се превръщат в “праджапати” - десетте олицетворени творчески сили на Брама, владиката на всички твари, пеещи хвалебствен химн на Твореца. Нещо наивно поетическо лъхаше от тази, непривична за нашия слух, странна мелодия без оркестър, в унисон. Настъпи часът на общото пробуждане; краят на пралайята: всичко ликува, възвръща се към живот. На отделилото се от водата небе се появяват азури и гандхарби*

*/Небесни музиканти и певци - херувими./

Индра, Яма, Варуна и Кувера - духовете, отговарящи за четирите страни на света. От четирите стихии: вода, огън, въздух и земя пръскат като дъжд атоми и зараждат змията Ананда. Чудовището изплува на повърхността на водата и извивайки лебедовата си шия, подобно на дъга, става лодка, в която почива Вишну; в краката на бога седи Лакшми – богинята на красотата, неговата съпруга. “Сватха! Сватха! Сватха!**

*/Свят,Свят,Свят!/

- възклицават в хор небесните певци, приветствайки божеството. Вишну в едно от своите бъдещи въплъщения /аватар / ще бъде Рама, син на великия цар, а Лакшми ще се въплъти в Сита. Цялата поема Рамаяна накратко е изпята от небесните хористи. Кама, богът на любовта, осенява божествената съпружеска двойка, и от този плам, в миг загорял в сърцата им , се плоди и размножава целият свят...**

**/Вишну - едно от трите лица на Тримурти /буквално: три лика, мурти означава свещен лик или идол/ троицата на индусите, съхранителят на всичко съществуващо, Брама е творецът, а Шива - неговият разрушител./

По-нататък следват 14-те действия на добре известната на всички поема, в които вземат участие няколко стотин души. В края на пролога, събралите се богове, по примера на героите от древните драми, приближават към рампата и запознават накратко публиката със сюжета и развръзката на предстоящата пиеса, като молят за снизхождение от зрителите. Сякаш напуснали своите ниши в храмовете, са дошли от тях познатите ни божества от изрисуван гранит и мрамор, за да напомнят на смъртните за делата...
...на отдавна отминали дни,
Предания от старина дълбока...
Залата беше претъпкана с туземци. Освен нас четиримата нямаше нито един европеец. В креслата се бяха разположили като голяма цветна градина маса жени с ярки шарени покривала. Сред прекрасните бронзови лица се показваха красиви, понякога матово-бели личица на жените парсийки, напомнящи много с красотата си грузинките. Всички предни редове бяха заети от жени. От поклонничките на огъня с техните чисти лица и коси, покрити с бяла кърпа под цветно покривало, техните сестри индиянки се отличаваха с непокритите си глави, разкоша на блестящите си черни коси, завити отзад на тила на гръцки кок, с изрисувано с бои чело и халка в едната ноздра.*

*/В Индия винаги лесно се различават както изповядваната вяра, така и сектата, даже кастата по знаците, изписани на челата на сектантите от двата пола, а също девойката от омъжената жена./.

В това се състои цялата разлика на техните дрехи.**

**/След като Александър Македонски унищожил свещените книги на хебрите, тяхната секта била постоянно притискана от идолопоклонниците. Цар Ардшир Бабехан възстановил огнепоклонничеството в 229-243 г. преди Р.Х. После ги преследвали отново докато не започнало царуването на един от тримата царе Шахпури ІІ, ІХ, ХІ от Сасанидите, но до кой именно, не е известно, въпреки че един от тях много е покровителствал учението на Заратустра. Вследствие от поражението на Иездежирд, огнепоклонниците имигрирали на остров Оромазд; а 15 години по-късно те намерили древната книга с пророчества на Зороастър, изгубена много столетия, и в съответствие с едно от тях избягали масово в Индустан. След дълги странствания преди около 1000-1200 години те се появили на територията на Махарани Джаядева, принцът, подвластен на Раджипурския цар Чампанир, който им позволил да се заселят на неговата земя при условие, че сложат оръжие, заменят персийския си език с хинди, а жените им - своя национален костюм - с костюма на индийските жени и че спазват всички обичаи на страната, и им разрешил да ходят обути, т.к. това е строго заповядано от Зороастър. От тогава има някакви промени, но съвсем незначителни./

Както едните, така и другите, страстно обичат ярките, но еднотонни материи, покриват голите си ръце до лактите с гривни и носят еднакви сарита /покривала/. Зад тях в партера се вълнуваше цяло море от оригинални, несрещащи се никъде, освен в Индия, тюрбани. Тук бяха и дългокосите раджипути с техните правилни, чисто гръцки черти на лицето, с разделена под брадичката брада, краищата на която са завити зад ушите, в пагри, тюрбан, направен от двадесет аршина бяло тънко платно, обвито като връв около главата, с обици и огърлици: тук бяха и маратските брамини, с гладко избръсната /освен един централен дълъг кичур/ глава, прикрита с грамаден, блюдообразен тюрбан с ослепителен червен цвят със златно украшение отгоре, издадено напред, като рог на изобилието. След това баните, с тривърхи позлатени шлемове и с червени петьови гребени; качхите с шапки, подобни на римски шлемове, бхилите от границите на Раджистан, с бели, пирамидални тюрбани, краищата на които трикратно омотават техните брадички и бузи, като карат невинният турист да предполага, че всички те вечно страдат от зъбобол; бенгалските и калкутските бабу, гологлави през всичките годишни времена, както на улицата, така и в дома, носещи косите си като древните атиняне от статуи и картини и гордо драпиращи се с бели покривала, съвършено подобие на римските сенаторски тоги. Парсите - с черни /архиерейски/ митри. Сиките - последователи на Нанака, монотеисти и мистици, с бели, също като бхилите, тюрбани, но с дълги до кръста коси и стотици други племена. Смятайки за свой дълг да преброим колко различни форми на тюрбаните има само в един Бомбай, вече след две седмици се обявихме за победени: по-лесно е да се преброят звездите на небето! Всяка каста, занаят, секта, всяко от хилядите подразделения на обществената йерархия има своя отличителна, блестяща от пурпур и злато шапка за глава: златото се сваля само в случай на траур. Затова пък всички, даже богаташите, съветниците на муниципалитета, търговците, брамините, рао бахадурите и наградените от правителството баронети - всички до един ходят боси, голи до коленете и в белоснежни балахони; такава полуриза-полукафтан не може да се сравни с нищо друго. Седи си министърът като раджа върху слона*

*/Слоновете в Бомбай, под предлог, че плашат конете на англичаните, сега са забранени, но във всички други градове на провинцията те са много. /

- видяхме такива в Барод дори върху жирафи от конюшните на зверилника на Гайквар**

**/Гайквар- общото име или титлата на принцове на Барод./

- в тържествените дни на техните празници - седи и си дъвче пансопари /бетел/. Главата му се навежда надолу под тежестта на скъпоценните камъни върху тюрбана; всички пръсти на ръцете и краката са украсени с пръстени; а краката - с гривни. В тази вечер в залата нямаше нито слонове, нито жирафи, но затова пък имаше и раджи, и министри. С нас дойде красавец-посланник, бившият възпитател на младия Махарани Удейпурски /О odeypore /, раджапандит Мохунлал-Вишнулал-Пандия, с бледорозов малък тюрбан украсен с диаманти, с розови, от бареж, панталони и бяла блуза от газ. Дългите, черни като гарваново крило коси, падаха върху кехлибарения врат, украсен с огърлица, способна да грабне и ума на парижанката. На горкия раджпут ужасно му се искаше да спи; но той геройски играеше ролята си и замислено пощипвайки брадата си, ни водеше по безизходния лабиринт на метафизичните заплетености на Рамаяна.
- В антракта ни черпиха с кафе, шербет и цигари, които пушихме през цялото време на представлението, което гледахме от първата ложа срещу сцената. Като идоли, ни обкичиха с дълги гирлянди от жасмин, а самият директор, дебел индус в рогообразен малинов тюрбан и бял, прозрачен тюл върху мургавото тяло, няколко пъти ни поръси с розова вода.
Представлението, започнало в 8 часа вечерта, стигна до 9-ия акт едва към два и половина часа през нощта. Независимо от това, че зад всеки един от нас стоеше сипай с гигантска панка /ветрило/, жегата беше нетърпима. Чувствайки, че не можем да издържим повече, поискахме да си отидем у дома. По тази причина на сцената, както и в самата зала започна суматоха: въздушната колесница, с която злият цар Раван отвеждаше Сита, се спря във въздуха и се закова над скалите, царят на Нагите /змиите/ престана да изригва пламъци, маймуните-войни както си бяха, така и увиснаха на клоните, а бог Рама, с небесно-синьо покривало и миниатюрна островърха пагода на главата, излезе на сцената и произнесе на чист английски език благодарствена реч за честта, отдадена им с нашето посещение. Пак букети, пансопари и ръсене с розова вода и най-после към четири сутринта се прибрахме в къщи... На другия ден разбрахме, че представлението е свършило в шест и половина сутринта.

ІV.
Ранно утро на последните мартенски дни: светло, безоблачно небе. Ветрец, нежно милващ с кадифяна ръка сънливите лица на пилигримите; по пътя - опияняващ аромат на цъфнали туберози и жасмин, премесен с острата миризма на пазар. Тълпи голоноги браминки, стройни и величествени, в цветни сари, с блестящи като злато медни лоти /стомни/ върху главите, отправили се, като библейската Рахил, към кладенеца. Индуси от двата пола извършват своето утринно религиозно миене, застанали на стъпалата на свещени танки /езера/, напълнени с тинеста вода. Под оградата на градината, под самите скали на Малабарския хълм, нечий опитомен мангуст с големина на таралеж, изяжда главата на кобра; обезглавеното туловище на змията трескаво, но вече безвредно, се обвива около него и удря мършавото зверче, което с видимо наслаждение се взира в тази операция. Около група животни - група индуси. Съвършено гол мали /градинар/, стоящ край безобразен каменен идол на Шива, му сипва приношение от сол и бетел, за да отблъсне гнева на “Разрушителя”, породен от убийството на един от подвластните му богове, опасната змия кобра. На няколко крачки от железопътната станция ние срещаме скромна католическа процесия от новопокръстени парии и туземни португалци. Под балдахина, на носилка, се клати кафява Мадона в облекло на туземна богиня и с халка в носа / sic /. На ръцете й има младенец в жълти пиджами и червен тюрбан на брамин. “Гари! Гари Деваки!” /Слава, слава на богинята-дева!/ - възклицават новопокръстените, не намирайки и най-малка разлика между Деваки, майката на Кришна, и Мадоната, осъзнавайки само факта, че, изгонени от брамините от пагодите, вследствие на своята ниска каста или по-скоро за непринадлежност към коя и да е каста, сега благодарение на падрето /така наричат тук всички мисионери, вероятно заради първите католически португалски мисионери-падрета/ те се пускат понякога в християнската пагода. Трябва да добавим, че за да угоди на някой новопокръстен /в католичеството или протестанството, но не и в християнството/ брамин, католическите, както и протестантските мисионери, много често не допускат в църквата покръстените парии *

*/много бедни хора – бел.ред./

”за да не оскърбяват чувствата на кастата на високородените брамини”.
Най-после нашето гари, туземна двуколесна таратайка, със запрегнати в него два силни вола с огромни, прави рога, спира пред входа на гарата. Чиновниците-англичани блещят в изумление очи при вида на европейци в туземна позлатена колесница... Но ние сме американци, дошли сме да опознаем не Европа, а Индия и нейната култура на тукашната почва.
Ако туристът си направи труда да хвърли поглед към брега, противоположен на бомбайското пристанище, пред него ще се изправи тъмно-синя грамада, издигаща се като стена между него и хоризонта. Това е Парбул, плоскоглава планина с 2250 фута височина. Десният й склон здраво се е притиснал до две островърхи скали, покрити до горе с гъста иглолистна гора; най-високата от тях - Матаран, е целта на нашето пътуване. Железницата минава плътно край подножието на най - прелестни хълмове, пресича стотина езерца и пронизва с повече от двадесет тунела самата сърцевина на скалистите Гхат.
Ние пътувахме с трима познати индуси. Двама от тях, принадлежали някога към висока каста, но днес са изключени от нея и “отлъчени” от пагодата заради съобщничеството и контактите им с нас, презрените чужденци. На станцията към нас се присъединиха още двама приятели от туземците, с които водихме кореспонденция от Америка вече няколко години. Всички те, членове на нашето общество, реформатори на млада Индия и врагове на брамините, кастите и предразсъдъците, се договориха да отидат заедно с нас на годишния панаир на храмовия празник в пещерите на Карли, като преди това посетят Матаран и Кхандали. Единият от тях беше брамин от Пуна, другият муделяр - чифликчия от Мадрас, третият - сингалезец от Кегала, четвъртият - земиндар, земевладелец от Бенгал, петият - раджпут с огромен ръст, свободен такур от провинция Раджистан,*

*/Буквално означава “обител или земя на царете”, от две думи: раджа - цар или принц, и стан- земя, обител, владение./

когото познавахме отдавна под името Гулаб-Лал-Синг, а наричахме просто Гулаб-Синг. Говоря за него повече, отколкото за другите, защото за този странен човек се носеха най-удивителни и разнообразни слухове. Носеше се мълва, че той уж принадлежи към сектата на р а д ж – й о г и т е, посветени в тайнството на магията, алхимията и разни други съкровени науки на Индия. Той беше богат и независим човек, и мълвата не смееше да го подозира в измама, още повече, че занимавайки се с тези науки, той старателно скриваше своите познания от всички, освен от най-близките си приятели. Почти всички такури започват своя род от Суря /слънцето/ и затова се наричат суряванзи , потомци на слънцето, по гордост неотстъпващи никому. По техния израз “земната кал не може да се залепи към лъчите на слънцето”, т.е. до раджпутите; затова те не признават никаква каста, освен брамините и отдават почести само на бардовете, възпяващи техните военни доблести, с които раджпутите толкова справедливо се гордеят.*

*/Отбелязвайки невежеството на Европа по отношение на Индия, полковник Тод, между впрочем, говори следното: “Великолепието и разкоша на царския двор на раджпутските владетели в ранните периоди на историята, несъмнено са изумителни, независимо от поетическите волности и преувеличенията на бардовете. Северна Индия е богата от най-ранни времена; тук се намират най-богатите сатрапии на Дарий. Във всеки случай тази страна изобилства с най-поразителни събития, които могат да послужат като богат материал за историята. Няма такова незначително княжество в Раджистан, без своите Термопили или градче, което не е родило своя Леонид. Но завесата на вековете скрива от потомците това, което перото на историка би могло да завещае на безкрайно удивените народи: Сомнаут би станал съперник на Делфи, съкровищата на Хинд биха поспорили с богатствата на Либийския цар, а в сравнение с армията на братята Панду - армията на Ксеркс щеше да се окаже незначителна шепа хора и да се измести на заден план.”/

Англичаните много се страхуват от тях и нямат кураж да ги обезоръжат както другите народи на Индия. Гулаб-Синг дойде със слугите и щитоносците си.
Притежавайки неизчерпаем запас от легенди и вероятно, добре запознат с древността на своята страна, Гулаб - Синг се оказа най-интересния от всичките ни събеседници.
- Ето там, в далечината на лазурния фон на небето, - разказваше Гулаб-Лал-Синг - се очертава величественият Бхао-Малин; това е някогашна обител на свят отшелник, към която всяка година се стичат тълпи пилигрими и където, според глупаво народно предание /добави усмихнато той/, стават различни чудодейни неща... На върха на планината, на 2000 фута височина, се намира платформа на разрушена крепост, а зад нея друга скала, висока 270 фута; на най-остърия й връх се нвижда развалината на друга, още по-древна крепост, която в продължение на седемдесет и пет години е служила за обител на един светец. С какво се е хранил отшелникът, ще остане завинаги неразгадана тайна; вероятно с корени, които впрочем никога не е имало върху голата скала. Единствен достъп до това отвесно възвишение - са изсечените в скалата вдлъбнатини за пръстите на краката и въжените перила. На пръв поглед само акробати или маймуни могат да се катерят по нея! Но изглежда фанатизмът дава криле на индусите; нито с един от тях до сега не е имало нещастен случай. Като за беда, преди около четиридесет години, няколко души англичани намислили да се качат там, за да огледат развалините. Започнал да духа вятър и със силен порив ги отнесъл в бездната. Тогава генерал Дикенсън наредил да разрушат достъпа до горната крепост. А долната крепост /обсадата на която струваше на бомбайската армия в началото на нейното нашествие толкова кръв и загуби/ сега е съвършено изоставена и служи за леговище на тигри и орли...
Пред тайнственото и грандиозно минало на Индия, древната Ариаварта, нейното настояще е естествена черна сянка върху светлия фон на картината, необходимо зло в цикъла на всяка нация. Индия изнемощя и падна, както падат величествените паметници на древността, разбити на парчета; затова пък всяко най-малко парченце от тези отломки ще остане навеки скъпоценно за археолога и артиста и с времето може дори да послужи като ключ за философа и психолога. “Древните индуси са строили като гиганти и завършвали работата си като бижутери” - възклицава с възторг епископ Гебер в книгата за своите пътешествия из Индия. Описвайки “Тажд-Махал” в Агра,*

*/Тажд- Махал - огромен паметник-мавзолей, построен от император Шах-Джеган върху гроба на любимата му съпруга. Неговото тяло лежи редом с нейното, в Агра, на десния бряг на река Юмна. Това величествено здание, което ще бъде описано по-нататък, е прославено със своята красота и няма съперници по целия свят./

това истинското осмо чудо на света, той го нарича “цяла поема от мрамор”. Но той можеше също и да добави, че в Индия трудно могат да се намерят поне донякъде запазени развалини, които да не разказват по-красноречиво от цели томове за миналото на Индия, за нейните религиозни стремежи, вярвания и надежди.
Никъде в древния свят, в т.ч. и във фараонския Египет, преходът от субективния идеал към неговата демонстрация чрез обективен символ не е изразен по-отчетливо, изкусно и артистично, отколкото в Индия. Целият пантеизъм на Веданта се съдържа в символа на двуполовото божество Арданари. То е обкръжено от двоен триъгълник, известен в Индия като “знака на Вишну”; около него лежат лъв, бик, орел; в ръката той държи пълен месец, който се отразява във водата пред краката му. Веданта вече няколко хиляди години учи на това, което някои немски философи са проповядвали в миналото и настоящото столетие, а именно, че всичко обективно в света, както и самият свят, не е нищо друго освен илюзия, Майя, призрак на нашето въображение, съдържащ също толкова малко действителност, колкото отражението на луната във водата; както феноменалният свят, така и нашата субективна концепция за е g о - са само един блян. Истинският мъдрец никога не се поддава на измамните илюзии. Той знае, че човек опознава самия себе си и се превръща в същинско Е g о едва след окончателното сливане на собствената частица с цялото, като става единен с неизменния, вечен, всемирен Брама и затова целият цикъл на раждане, живот, остаряване и смърт в неговите очи е само фантазия на въображението...
По принцип, философията на Индия, която е раздробена на безчислено множество метафизични учения, има във връзка със своите онтологични доктрини толкова развита логика и забележителна изтънчена психология, че може да поспори в това с всички древни и съвременни школи, както на идеалистите, така и на позитивистите, и да победи всяка поотделно. Позитивизмът на мистър Луис / Lewes /, от който всеки косъм по главите на оксфордските богослови настръхва от ужас, прилича на някаква карикатурна играчка в сравнение с учението на атомистичната школа на Вайсешика с нейния свят, разделен като шахматна дъска на шест категории вечни атоми, 9 вещества, 24 качества и 5 движения. Колкото и да е трудно, дори невъзможно, да изглежда вярната представа на всички тези абстрактни идеи - идеалистични, пантеистични и даже чисто материалистични - в лаконичната форма на алегоричните символи, Индия обаче е съумяла, повече или по-малко успешно, да изрази всички тези учения. Тя ги е обезсмъртила чрез уродливи четириглави кумири, геометрическите форми на своите чудновати храмове и паметници и даже чрез сложните линии и знаци по челата на своите сектанти.
За всичко това и за други неща говорихме ние с нашите спътници-индуси. Седналият при нас на една от станциите католически падре, учител в йезуйтската колегия на св. Ксаверий в Бомбай, не издържа и се намеси в разговора. Усмихвайки се и потривайки ръце, той поиска да научи, по силата на какви софизми би могъл нашият спътник да намери философско обяснение, например, “за основната идея на четирите лица на този, увенчан със змии, уродлив Шива, който стърчи там при входа на пагодата”, заключи той, посочвайки с пръст в посока на идола.
Много просто - отговори бенгалският бабу. - Виждате, че тези четири лика са обърнати към четирите страни на света - юг, север, запад и изток?... Но тези лица са върху едно тяло и принадлежат на един бог...
- По-напред ни обяснете философската идея на четирите лица и осемте ръце на вашия Шива - забеляза той.
С голямо удоволствие... Смятайки, че нашият велик Рудра*

*/Името на Бога във Ведите./

е вездесъщ, ние го изобразяваме с лице, обърнато едновременно, към всичките четири страни, осемте ръце показват неговото всемогъщество, а единното тяло напомня, че той макар и навсякъде и във всичко и никой не може да избяга както от всевиждащото му око, така и от наказващата му ръка, но все пак той е единен...
Падрето като че ли искаше да каже нещо, но влакът спря: ние пристигнахме в Нарел.

V.
Изминали са само 25 години от времето, когато Матеран - огромна маса от различни видове минерали, по-голямата част от които силно кристализирани, - е бил за пръв път докоснат от крака на белия човек. До Бомбай, само на няколко мили от Кхандала /лятната резиденция на европейците/, страшните върхове на този великан дълго се смятаха за непристъпни. От север неговата гладка и почти перпендикулярна стена се издига на 2450 фута над долината на река Пен; а още по-високо се възнасят до самите облаци безбройните върхове на отделни скали, хълмове, покрити с непроходими иглолистни гори и набраздени от долини и пропасти. През 1854 година железницата е пронизала една от страните на Матеран и днес стига до подножието на последната планина, спирайки в Нарел, котловината, където съвсем до неотдавна имаше само пропаст. Оттам до горната площадка остават около 8 мили, туристите са принудени да избират между понитата и паланкина, *

*/покрита носилката за богаташи – бел. ред./

закрит или открит, според вкуса им. Понеже ние пристигнахме в Нарел едва към шест часа следобед, то последният начин представляваше малко неудобство: макар че цивилизацията е превзела неодушевената природа, но до ден днешен, въпреки деспотизма на властниците, не е могла да победи нито тигрите, нито змиите. И ако първите са се оттеглили в по-непроходими пущинаци, то всевъзможни видове змии, особено кобрите и коралило, предпочитащи да живеят по дърветата, царуват в матеранските гори както и в древните времена и водят срещу узурпатора истинска партизанска война. Тежко на закъснелия пешеходец, дори на конник, минаващ под дървото, на което се е спотаила такава змия! Кобрите и другите влечуги рядко нападат човек, освен в случай, когато ги настъпи невнимателен крак; общо взето те бягат и се крият от хората в гората, а tree serpent , храстовите змии, издебват жертвата си. Едва главата на човека се изравнява с клона на дървото, където се скрива “врагът на човечеството”, закрепена за него с опашка, змията се гмурка с цялото си дълго тяло в пространството и ужилва човека по челото. Този любопитен факт, считан дълго за измислица, сега е проверен и принадлежи към фактите на естествената история на Индия. В подобни случаи туземците виждат в змията пратеник на смъртта и изпълнител на волята на кръвожадната Кали, съпруга на Шива.
Но вечерта след знойния ден беше толкова обаятелна, а гората примамваше отдалеко с такава прохлада, че решихме да рискуваме. Сред тази дивна природа, която те тласка да се отърсиш от земните окови, да се слееш с нейния безграничен живот, дори самата смърт в Индия изглежда привлекателна.
При това към осем часа вечерта изгряваше пълната луна и ни предстоеше тричасово пътешествие из планината в една от онези лунни тропически нощи, заради които туристите са готови да принесат всевъзможни жертви и които само истински великите художници могат да опишат. Мълвата започва гръмко да произнася името на нашия В.В.Верещагин като един от малкото художници, съумели да предадат върху платното цялата прелест на лунната нощ в Индия...
Хапнахме надве-натри в дак-бенглоу /пощенската станция/ и поискахме своите кресла-носилки. Като нахлупихме здраво на главите си нашите топи с техните широки като покрив периферии, спускащи се над очите и тила, към осем часа вечерта ние тръгнахме на път. Осем кули, облечени както е обичайно, в “лозови” листа от парцали, подхванаха креслта ни и с вик и крясък, неизменните спътници на индусите, започнаха изкачване. След всяко кресло бягаха по осем души сменни носачи, и без да се смятат индусите със слугите си, бяхме повече от 64 души: армия, способна да изплаши всеки, домъкнал се от джонгъла леопард или тигър, с една дума всеки звяр, с изключение на нашите безстрашни “братовчеди” по линия на прадядо Хануман. Едва бяхме завили от алеята към горичката в подножието на планината, когато няколко десетки от тези родственици се присъединиха към нашето шествие. Благодарение на заслугите на съюзника на Рама, маймуните в Индия се считат за свещени, почти неприкосновени. Правителството, следвайки в това старата мъдрост на Ост-Индийската Компания, забранява да ги пипат и дори да ги прогонват от градските паркове, а още по-малко, от принадлежащите им по право гори. Прескачайки от един клон на друг, цвъркайки като свраки и гримасничейки по най-различен начин, те, като нощни кикимори, ни преследваха почти из целия път. Облети от светлината на пълната луна, те висяха като русалки по дърветата и, изтичвайки далеч напред, ни причакваха на завоите на пътя, сякаш ни показваха посоката. Едно бебе-макак дори падна в краката ми върху носилката. В същия миг родителката му, безцеремонно скачайки по раменете на носачите, се появи веднага и прегръщайки малкото до гърдите си, ми облещи най-богопротивната си гримаса… и офейка.
- Бандрите /маймуните/ със своето присътствие винаги донасят щастие - каза като утешение за смачканата ми топи един от индусите. - При това, щом ги виждаме тук, през нощта, то можем да бъдем абсолютно спокойни: навярно на десет мили наоколо няма нито един тигър...
Все по-високо и по-високо се качвахме по стръмната, виеща се пътека; а гората ставаше все по-гъста, тъмна и непроходима... Под преплетените клони на дърветата понякога ставаше тъмно като в гроб; когато се промъквахме под вековните банияни, беше невъзможно да различим на два вершка дори собствения си пръст. Струваше ми се, че тук хората могат да се движат само пипнешком; но кулите дори един път не се спънаха, а напротив, ускоряваха хода си. Всички, като че ли се бяха договорили и мълчаха в такива минути; сред този тежък като шлейф мрак, се чуваше само краткото, поривисто дишане на носачите и ситното равномерно тропане на бързите им боси крака по каменистия грунт на пътеката... Ставаше болно, срамно за човечеството или по-скоро за онази негова част, която бе способна да превърне друга в товарни животни. В продължение на цяла година тези нещастници получават за такава работа по 4 ани дневно. 4 ани това са по-малко от осем копейки на денонощие, за да изминат пътя нагоре и надолу - 8 мили в едната посока, което означава 32 мили на височина 1500 фута и при това с 6 пуда товар на гърба!... Впрочем в Индия, страна на застинали вековни обичаи, където всичко става по шаблон, 4 ани е законното заплащане на ден за каквато и да е работа. Повикайте изкусен надничар-бижутер и той, седнал с подгънати крака на пода, без всякакви инструменти, освен щипци и мъничка желязна пещ, ще изработи от вашето злато и по дадена му рисунка, украшение, достойно за работилницата на феите. За това, т.е. за десет часова работа, той ще ви поиска 4 ани...
Но ето все по-често започнаха да се срещат просеки и открити площадки, където ставаше светло като през деня. Милиони щурци свиреха из гората, изпълвайки въздуха с металичен звук, напомнящ свиренето на устна хармоника; крякаха совите и ята изплашени папагали се мятаха от едно дърво на друго. От време на време отдалеко, от глъбините на обраслата с непроходима гора пропаст, до нас достигаше дълго, гръмоподобно ръмжене на тигър, чийто могъщ рев, според шикарите /ловците/, може да се чуе в тиха нощ на много мили. Панорамата, сякаш осветена от бенгалски огън, се изменяше на всеки завой. Реки, поля, гори и скали се разпростираха под краката ни на необозримо пространство, се вълнуваха, трептяха, обляни със сребриста светлина, преливайки се като вълни на мараня... Фантастичността на тази картина просто завладяваше духа; завиваше ни се свят, когато, при измамната светлина на луната надничахме в тези глъбини на 2000 фута надолу; а бездната така првличаше към себе си… Един от нашите спътници /американец/, яздещ кон, беше принуден да слезе и да тръгне пеш, страхувайки се да не се поддаде неволно на влечението и да се гмурне в бездната с главата надолу. Няколко пъти срещнахме съвсем самотни мъже, слизащи от Матеран и дори млади жени, които се връщаха от надничарска работа в планината в своите села. Но често се случва заминалият в навечерието човек повече да не се завърне и да изчезне без вест. Полицията хладнокръвно решава, че го е отнесъл тигър или го е ухапала змия и за изчезването моментално се забравя: една личност повече или по-малко – какво значение има тя за 240 милионното население на Индия? Но странно поверие съществува между племената на Декан, групирани около тази тайнствена, и досега на много места неизследвана, планина. Селяните твърдят, че независимо от броя на загиналите в планината, още никога не е бил намерен нито един скелет: покойникът, бил той цял или разкъсан от тигър, веднага преминава във владенията на маймуните; те събират костите и ги погребват в дълбоки ями, които зариват толкова изкусно, че не остава и най-малка следа. Англичаните се смеят над това поверие, но полицията не отрича безследното изчезване на телата. При прокопаването на планината за ж.п.линия на учудваща дълбочина са намерени няколко скелета, със сякаш нагризани от животните и изпочупени гривни и сребърни украшения по ръцете, краката и вратовете. Тези украшения доказват, че собствениците им не са погребани от хора, тъй като нито религията на индусите, нито алчността им, биха допуснали това... Нима и в царството на животните, както и между хората, едната ръка мие другата?
След нощувка в португалската гостилница, направена от бамбук като орлово гнездо и прилепена към почти перпендикулярно надвисналата страна на скалата, ние станахме на разсъмване и след като обиколихме всички знаменити с красотите си ро in ts de vue*

*/Забележителности – френ. - бел. ред./

веднага се приготвихме за обратен път. През деня панорамата беше още по– великолепна. Цели томове са недостатъчни за нейното описание. Ако хоризонтът не беше затворен от трите страни с изпокъсаните била на планинските хребети - цялото плато на Декан би се явило пред очите ни. Бомбай е като на длан: лиманът, отделящ града от Салсета, прилича на тънка, сребриста струйка. Той се извива като змия, лъкатуши посока към пристанището, зоабикаля Канери и другите острови, разпръскани като грахчета по светлото водно покривало, докато най-накрая не се слее, подобно на ослепително блестяща линия с далечния хоризонт на Индийския океан. От другата страна е северният Конкан, затворен от хребета на Тал-Гхат; иглообразните върхове на скалите Джано-Маоли, и най-накрая, назъбената верига на Фунел, чийто страшен силует, подобно на замък на приказен великан, очертава своите тъмни контури на фона на далечната, мъглива синева на небето. По-нататък е плоскоглавия Парбел - седалище на боговете, от което в далечни времена, според преданието, Вишну е разговарял със смъртните. А там долу, където клисурата се разширява в долина, цялата изпъстрена с грамадните игли на скалите, всяка от които е пълна с исторически и митични легенди, се синее друга верига на още по - високи и странни по форма планини. Това е Кхандала, над която е надвиснала грамадата с името “Херцогския нос”. На противоположната страна, под самия връх на планината се намира “Карли” или Курли, според мнението на археолозите това е най-древният и най-добре запазен пещерен храм на Индия.
На този, който неведнъж е преминавал през Кавказките планини и е наблюдавал гръм и мълния под краката си от Кръстова планина, който е бил в Алпите и е посетил Риги, запознат с Андите и Кордилерите и е обиколил всички кътчета на Катскилските планини в Съединените Щати – ще му бъде позволено, надявам се, да изрази своето скромно мнение по този въпрос. Може би Кавказките планини и да са по-величествени, а по хубост абсолютно да не отстъпват на Индийските гхати, но тяхната красота е чисто условна, класическа, ако мога да кажа така, тя внушава възторг, но заедно с това и страх: човекът се чувства като пигмей пред тези титани на природата. Но в Индия, с изключение на Хималаите, чувството, пробудено от вида на планините, е от съвършено друг род. Най-високите върхове на планинското плато на Декан, както и на триъгълната верига, обрамчваща северен Индустан и даже източните гхати, не превишават 3000 фута. Само в западните гхати, които се простират покрай целия Малабарски бряг от нос Коморин до река Сурата, могат да се намерят върхове с 7000 фута надморска височина. Затова не със снежно белия дядо Елбрус или с Казбек, висок 15-16 000 фута ще си позволим да сравняваме планините на Индустан. Главната и съвършено своеобразна прелест на последните се състои в изумително странната им и оригинална форма. Тези планини, или по-скоро отделни вулканични скали, понякога почти притиснати една към друга, се точат като вериги; но най-често са разхвърляни без всякаква видима причина на най-неподходящи за тях места, което много затруднява геолозите. На всяка крачка пространни долини, затворени като със стена от високи скали, по ридовете на които често минава железница. Погледнете надолу: ще ви се привиди че пред вас е работилницата на взискателен титан-скулптор, напълнена с разхвърляни полудовършени групи, статуи, паметници... Ето невиждана птица, разперила криле и раззинала драконова паст, седи на главата на чудовище с височина 600 фута; до нея е бюст на човек с шл